Silver's diary

Паметна дата.
Преди цели 11 месеца казах "Обичам те".
За пръв път.
Потапям се в топлината, нежността и светлината. Сияя. По-дива от всякога. И ти го усещаш, нали?! Личи ти по начина, по който ме докосваш. Личи ти по начина, по който ми говориш. По който ме притискаш. Начина, по който ме взимаш. Бавно и бързо. Нежно и грубо. Извисяваш ме, за пореден път. Караш ме да пулсирам, да живея... С всеки дъх да вкусвам любовта ти.
Деня се преплита с нощта, обграден от бели чаршафи и черна дантела. Движиш се, като хищник. Изтръгваш писък след писък от мен, в зимния следобед. Колко искам?! Просто продължавай. Продължавай да ми шептиш. Продължавай... Бъди с мен, в мен. Така както само ти можеш. Проникващ до всяка частица на съзнанието ми.
"... I just wanna stay with you
In this moment forever, forever and ever..."
Бъди с мен, когато избягам надалеч. Тук и там. Само ние. Така както го искаме. Изцяло отдадени един на друг. Нищо повече от нас. Телата ни, душите ни, сърца ти... слети.
О, този ден. Паметен ден. Всеки ден с теб е съвършен. Помня треперещите си пръсти. Помня тихия ти глас. Помня онова първо "Обичам те". Помня всяка усмивка. Винаги ще помня.
"Няма да позволя на никого да те отнеме от мен."
Аз също. Ще се боря за теб до последния си дъх. Завинаги!
Всичко, от което се нуждая. Разтвори ръце, любов, за да се прибера у дома. У дома...

Изненадвам се колко тъпи могат да бъдат хората.
Не се извинявам за думите, защото си е точно така. Все още мигам на парцали, като си спомня моментите когато чух изречения от рода на "Как се пише Осло?" или пък "Герои в множествено число е с й, нали?".
Ама разбира се, точно така се пише герои, а Осло се пише Узлу. Меко казано съм възмутена от идиотщината на въпросния индивид избълвал тази глупост...
Русо, русо, ама чак толкова русо не бях виждала.
Не е лошо да не знае. Лошо е да парадира със знания, които няма.
Забавления, забавления...
Сляп, глух, тъп и възгордян човек.
Какво да ти носи освен смях?! Просто ударна доза смях на всички ни.
Дали купче лед би укротило глупака, така както укротява топлината на кожата?!
Хора всякакви.

Възрастен човек да се държи като 5-годишно хлапе. До къде може да се простира лицемерието?! Направо не е за вярване.
Ден. Точно толкова ми трябваше да изгубя търпението си. Забавно е как почти никога не викам. На никого. И в един момент се появява тази жена. Кара ме да подивявам, да се треса от ярост. Оплаквания, оплаквания, оплаквания... Мразя черногледството й. Мразя мрънкащия й глас, с подмазващи нотки. И онзи мъж... Мразя и неговите ръце. Мразя прегръдките му. Мразя да го усещам близо до себе си. Мразя всичко там. Мразя монотонността. Мразя кудкудякането на петела сутрин. Мразя миризмите заобикалящи ме. Мразя дори проклетото легло, на което спя.
Знам, не е правилно да се чувствам така. Но как да затворя очи?! Остави лицемерието. Как да забравя ръцете по тялото ми?! Как да залича спомена за ерекцията притисната към кръста ми?! Никой така и не узна. Никой не разбра, за единствения път, в който намразих. Собствените си роднини. Не звучи правилно, но е така. Никога не са били семейството ми. Не те. Когато ме питаше "Повече ли я обичаш?", предполагаше ли отговора?! Изобщо помисли ли, че е истина. Че ги обичам повече.
Защо след година убеждавания отидох и сега?! Щях да си спестя толкова нерви... О, никога повече. Не!
Протягаше ръце към мен, крещейки ми, че съм ти причинила сърцебиене. Знаеш ли какво чувствах?! Н-и-щ-о. Исках просто да дойде утре и аз да съм на път към дома. Безчувствена?! За вас, да!
Никога повече няма да позволя да ме докоснете. Няма да кажа. Заради него.. заради баща си, няма да го нараня. Но вас никога няма да ви обикна, да ви уважавам. Никога няма да ме опознаете.