"Скритият оракул" - Рик Риърдън

Много ми допадна, че когато поживява малко с децата си в лагера на нечистокръвните, той се привързва към тях и става загрижен за живота им. Имаше моменти от книгата, в които искрено се забавлявах, докато четях мислите му (първо, когато опитваше храната, която майката на Пърси им даде; второ, когато разговаряше с царицата майка и и разпираше), но имаше и такива моменти, в които искрено му съчувствах (когато разбра, че децата му са изчезнали и когато всички разчитаха на него да предприеме нещо срещу огромния колос).

Това, което ме грабна в образа и от самото начало, беше колко смела е и как не се спираше пред нищо. Тя е луда глава, дори Аполон я нарича "парцалива", но в себе си, Мег крие голяма вътрешна сила. Тя не се опитва да се хареса, а по-скоро превръща всичко и всеки на пух и прах, докато се усмихва непукистично. Обожавам връзката и с праскови (малък дух на земята, направен изцяло от праскови и облечен в пелена). Колкото и да не се съобразяваше с никога, тя веднага успя да се свърже с това малко създание и двамата успяха да умилят дори Аполон, въпреки че той е искрено ненавижда земните духове.

Основната мистерия на книгата също е много интересна, всички тези неща с оракулите, с възвърналите се императори, с триумвиратът на злото, ме държаха в напрежение през цялото време и нямах търпение героите да разрешат мистерията, и да се изправят срещу злото, а след това да му разкажат играта, ккакто винаги правят. Още не мога да се примиря напълно с края на книгата, заради нещо, което се случва с Мег. Няма да отрека, че донякъде го очаквах, но смятах, че накрая тя ще застане зад Аполон, защото двамата наистина се справяха страхотно, но може би всичко ще се нареди в следващите книги.