"Съншайн" - Робин МакКинли (ревю)

Spoiler:

"Сбогом, Слънце мое.
Константин"

Има сред любимите ми книги такива, за които не мога, не смея да седна да пиша ревю, защото съзнавам, че моите думи няма да съумеят да предадат дори в най-малка степен силата на тези книги. А сред тях има и една малка групичка от книги, които дори не препоръчвам на други хора. С тях се свивам на кълбо, шепна им "Май прешъс" и не оставям никого да застане между нас.

"Съншайн" е от тези книги, затова простете, моля, непохватността ми.

Със "Съншайн" се срещнахме в библиотеката. Не мога да си представя по-подходящо място за среща с тази книга, от това, където слънчевите лъчи се процеждат през рафтове и завеси и осветяват танцуващите във въздуха прашинки. Защото "Съншайн" е изумително слънчева книга, обхващаща целия диапазон на светлината и  - от отблясъците в реката и шарената сянка под листата до нахлуващата светлина щом дръпнеш завесите в тъмна стая и насълзената болка, когато отказваш да отклониш взор от слънцето. Тя има топлината, на кожа под слънцето и болката от изгаряне; има аромата на топла стая и вонята на разложение, засилено от жегата.
Не ви звучи логично? Нищо.

Ммм предполагам, че трябва и да кажа за какво разказва сюжета на книгата (най-малкото защото аз супер много се изнервям, когато само чета отвлечени приказки, без дори намек каква е историята). Ами - Рей (а.к.а Съншайн, а.к.а. Рейвън Блез) е отвлечена една вечер от вампири, които я подхвърлят като прясна мръвка на свой пленник - друг вампир, за да не вземе да пукне преждевременно. Обаче вместо това Съншайн и Константин успяват да избягат и вследствие остават свързани по неочакван начин, като накрая обединяват сили, за да надвият Бо.

И да, още една причина да напиша това ревю сега, е че името се пръкна и на друго място

Spoiler:

И така, предаден с тези думи сюжетът едва ли би накарал някого да търпне в очакване Но - първо. Колкото и да се напъвам, не мога да ви покажа нито Рей, нито Мел, нито Константин, нито Йоланда, нито Чарли, нито Пат. Не мога да ви предам сарказма на Съншайн (най-саркастичното Слънце евър), нито пасивната тайнственост на Мел (да, това е най-точното описание, което намирам), а абсурд е да ви предам любовта си към Константин - герой, който първоначално е описан като кръстоска между кафез за птици и забравени в хладилника гъби. Не мога да предам битката на слънцето и мрака.
Второ. Дори и да успея по някакъв начин да разкажа на сравнително добро ниво за героите - няма начин да предам стила на Робин МакКинли. Тази жена успява да пише по толкова чувствен и упоителен начин, при условие че разказва през очите на цапнатото в устата Слънце история за кифли и вампири.

Същевременно успява да е.толкова.вбесяваща по начина по който те взима и те мята в света на Съншайн, все едно те са естественото ти местообитание. Е, ама как така не си чувал за Вуду войните? Или ССБД? Ама сериозно, пич, къде си живял?
Но дори още по вбесяващото е как виждаме толкова малко от тези толкова богати герои - колкото само да те хване яко крастата и да не те свърта на място от въпроси - кой е бил господарят на Кон? Какво е миналото им с Бо? Някакъв маг ли е Мел? Какви ги вършат в ССБД? Каква е историята на семейство Блез? ЪГХ ЪГХ ЪГХ!
Но това не е най-вбесяващото в книгата.

Не знам кога би бил подходящ момент да въведа това, затова ще го направя сега с риск да разваля малкото атмосфера, която съм успяла да изградя.
Храна.
(на фон се чува песничката от "Облачно с кюфтета" - Food, glorious food!)
Най-вбесяващият аспект на "Съншайн" е, че тази книга е създадена, за да бъде изядена. Аз попаднах на нея точно в момент, когато бях преполовила писането на едно нещо, което сега няма да го споменаваме и обсъждаме, за да не си провокирам чувството на вина. Както и да е, аз изпаднах в състояние на блажена екзалтация, когато видях, че най-накрая някой е успял да съзре и да предаде същината на връзката вампири-храна. Но и най-непредубеденият читател просто няма начин да остане равнодушен. Смърт от натурален шоколад. Канелени ролца големи колкото главата ти. Индивидуални черешови пайове. Смъртта на Марат (спекулира се между пудинг и брауни). Зебри-убийци (пандишпанов мраморен кекс?). А най-най-вбесяващото е, че няма рецепти. Има блогове и форуми, посветени на тази мистерия, but pls don't let me go there.
Има много начини да бъде прочетена "Съншайн". Един от тях може да те вкара в диабетна кома. Храната е навсякъде и не мисля, че е възможно човек да прочете тази книга, без да му се изостри апетита и да пусне лигичка (независимо по каква причина)

Не-знам-си-колко-години-плюс?:

Току-що изтрих три абзаца на тема книжна храна. Така е по-добре. Но във всеки случай понякога просто искам да знам как да направя канелени ролца, големи колкото главата ми, евентуално докато чакам татуираното ми гадже може-би-магьосник и/или тайнственият ми нощен вампир.

Едно от нещата, които спасява "Съншайн" да не бъде захапана в порив на отчаяние - освен героите и стилът - е това колко... забавна е всъщност тя. Съншайн е малко двукрако ядро от пасивна агресия, и дори и да не хранеше всички наоколо, заслужава бонус точки за начина по който понася и поднася нещата.

“I wondered what you'd have on the side with a plate of Deep Fried Anxiety. Pickles? Coleslaw? Potato-strychnine mash?”

"Беше ми трудно да го повярвам. Все пак, колко любители на хамбургери са обладани от крави?"

Кон, от своя страна, е олицетворение на непригодения за социално общуване вампир-непукист, което само по себе си всеки опит за общуване в интересно преживяване.

"Той замълча.
-Имаш нужда от храна. Дори не мога да те нахраня. - погледна към ръцете си, все едно очакваше някъде да намери сандвич с фъстъчено масло".

Бтв, схванахте ли какво имам предвид за храната навсякъде?

И въпреки че "Съншайн" е непрекъснато забавна и слънчева, тя никога не оставя мрака да си тръгне.

И така, след повече редакции, отколкото бихте предположили, базирано на крайния резултат и че се състои основно от картинки и цитати, обявявам първото си ревю от серията "За игнориране" като приключено

В такъв случай, ще ми се наложи да не успея да не ти дам потвърждение, което в случая ще е опровержение, и общо взето двойно отрицание да върви да праща много поздрави на фамилията, относно прякора на Рей

Spoiler:

Съвсем легитимно си е

Кажи ми, когато не я четеш, за да не я чета с теб. (Кажи ми и за Сойката, щото още имам 100 страници и се чудя преди или след филма да ги прочета)

Нина, искам да ти кажа, че достатъчно много пъти съм се връщала към това ревю, за да ти кажа, че е ужасно красиво. Също така, толкова е красиво, че тези дни започнах книгата електронно, но исках чувството да е по-пълно и вече си я купих. И атмосферата, която ревюто ти задава, супер добре съответства на чувството, с което ме изпълва книгата. (Поне като имам предвид прочетеното досега. Още съм на част първа и въобще не искам да бързам с нея. )