Индекс
В "Странноприемницата" се помещават 25 кратки разказа, обединени от жанровете фентъзи и хорър. Не подлежат на обобщение, защото едни ще отведат читателя на далечни планети и отвъдни светове, други ще го пратят назад в допотопни (всъщност малко следпотопни) времена, трети - може би най-страшните - ще го оставят залостен зад вратите на собствената къща, насаме с нещата вътре в него.
Следпрочитно:
Следвайки решението си да се захващам със сборниците разкази (и с разказите изобщо) по време на война сесия, прочетох "Странноприемницата" по време на лятната сесия. Тъй като прочетеното досега от автора ми бе харесало, очаквах с нетърпение почивките (на всеки 10 теми), за да се посветя на книгата.
Сборникът започва с разказа, на който е кръстен. Едноименната история започнах с голям ентусиазъм... но се разочаровах малко. Въпреки че идеята му бе интересна, от заглавието очаквах нещо съвсем друго като съдържание, а и това чувство за задъханост и делир не ме спечелиха.
Единственият друг разказ, който не ми беше изцяло на сърце - макар и само финалът - също бе в началото на сборника - "Крилете на бурята". През цялата история така се нагнетяваше статичното електричество, че на края наистина очаквах хлапето да се възпламени, наистина да се понесе сред хвърчащите смет и прах, наистина бурята да го въздигне, а той да я отхвърли, и сам да порасте крила, и сам да стане бурята, която сипе своя гняв отгоре и кара всички да треперят. Ъкхъ. Или просто се бях подготвила за нещо по-различно от "да утрепем всички" ендинг.
А сега, след като си изпях това, мога вече да кажа: всичко останало беше прекрасно!
* скуи-ка и приритва от кеф*От другите разкази, и да ме карате, не мога да се оплача - не мога да намеря от какво. Всеки от тях ме изпълни. Толкова са кратки, същински миниатюри, но това ще да е един от малкото случаи, когато няма да възроптая срещу дължината и няма да мрънкам за още. Но не защото са ми досадили, о не. Защото всяка дума бе точна, премерена и всеки един разказ си беше достатъчен, цялостен и завършен с нито повече, нито по-малко от нужното.
Хорърът в едно или друго измерение присъства чувствително в сборника. Но това не беше хорърът, който търси да шокира, възмути или отврати. Разказите тук си проправяха път до скрития някъде дълбоко-дълбоко в теб ужас; а по пътя си изравяха и други неща попаднали там в забвение - малко съпричастие, малко човечност, по малко от онези неща, които си нямат точни имена, но ти позволяват да се заслушаш, да видиш, да разбереш.
Ако трябва да посоча любим разказ от книгата, до последно ще се колебая между "Като вятър в комина" и "Тъкачът на мечти". Първият ме плени с историята, която беше като една научнофантастична приказка - как затворихме духа в бутилката; вторият - с езика. За първи път, откакто учихме Гео Милев ми се прииска да чета на глас, за да чуя ритъма на текста, възклицанията, паузите. Този разказ беше на границата на лириката.
Е, не ме припирайте да избирам още де - последното още не е дошло.
Сред подгласниците са така романтично-драматичната "Мълния"; "Живота в спокойни води", който ми напомни на масленозелените езера от Конъловите "Нощни приказки" и много оригиналният "Спомен от детството". "Таласъмът на таласъма" и "Погледни към страха" засягаха един от любимите ми хорър аспекти; "Избранникът" ме изненада, а "Сърцето" ми излезе почти тематично по конспекта.Но като изключим споменатите два разказа (които просто ми харесаха по-малко от останалите), останах очарована от всички останали.
