Индекс
Историята:
Години наред Дара получава плашещо истински съновидения. Измъчвана от тях и от тайнствените си сили, които не ѝ позволяват да се сближи с никого, тя крие всичко в себе си. Но нещата излизат извън контрол, когато кошмарите ѝ се пренасят непосредствено в нейния живот, бидейки едновременно предупреждение и заплаха. Дара копнее единствено да предпази приятелите си и семейството си, но за да го стори, ще трябва да разкрие тайни от миналото си, скрити в собствената ѝ кръв.
Следпрочитно:
Наричат тази книга „българският отговор на „Здрач“ и „Дневниците на вампира“ . Подобни сравнения наистина мразя, но ако бях обърнала внимание по-рано, сигурно нямаше да пристъпя със същите очаквания, тъй като не съм фен на „Дневниците“ в книжна форма и на „Здрач“ под никоя форма. Въпреки че „Кръв“ като история няма нищо общо с нито едно от двете гореспоменати произведения, наистина ми напомни на тях. Най-вече като стил на писане – макар че не мога да посоча какво точно в стила на писане, но при всички тези книги той не можа да ме хване. „Кръв“ не е дебела книга, но ми отне доста време да я свърша, като понякога минавах поредната глава повече от упорство, колкото от интерес.
Основната идея на книгата и завръзката са си интересни – за Дара и неконтролируемите ѝ, граничещи с проклятие сили. Същото важи и за намекнатото от пророчеството в самато начало – за отрочето на демон и човек, което ще има власт над живота и смъртта, и ще може да сътворява, както сам Бог. Но някакси събитията, които в хода на повествованието трябваше да развият тези идеи, не можаха да ме заинтригуват – нито инцидентите с приятелите на Дара, нито библиотечните моменти, нито общо взето болничните. Трябва да призная обаче, че нещата малко се промениха в последната около една четвърт от книгата. Появата на майката на Дара и разкритията, които направи тя, ме хванаха неподготвена. Горе-долу от този момент нататък сюжетът на книгата започна да набира скорост и бавно, но сигурно, да става по-интересен. За съжаление обаче, това не беше достатъчно, че да мога с чиста ръка да закръгля финалната си оценка към по-горния знак.
Героите. Някои ми бяха по-интересни, други по-малко, трети пък хич, но никой от тях не можа изцяло да ме спечели за своята кауза и да ме направи съпричастна. Едно почти-изключение беше Фил, но това може да се дължи и на факта, че по-това време бях подвластна на чара и на един друг литературен съдържател на бар (True Blood, anyone?). Но наистина, това беше героят, който ми стана най-симпатичен.
В заключение: „Кръв“ комбинира доста добри идеи с бавно и в известна степен затормозяващо развитие на събитията и стил, който на мен лично не ми е съвсем по сърце. Щеше ми се да дам повече, но реалната оценка за това, доколко ми хареса книгата, си е две звезди.
П.П. Прочетох „Кръв“ някъде през пролетта, а преди няколко часа завърших втората книга от поредицата. Не е особено редно да си пренасям впечатленията от нея върху първата част, но „Душа“ наистина ме изненада изключително приятно. Това, естествено, не може да промени мнението за „Кръв“ (водата под моста си изчете... т.е. изтече), но променя нещо друго – сега без угризения мога да препоръчам тази книга на този, който може да се зареди с достатъчно търпение, че да стигне втората. Това е и причината сега да комбинирам двете ревюта в една тема.
Години наред Дара получава плашещо истински съновидения. Измъчвана от тях и от тайнствените си сили, които не ѝ позволяват да се сближи с никого, тя крие всичко в себе си. Но нещата излизат извън контрол, когато кошмарите ѝ се пренасят непосредствено в нейния живот, бидейки едновременно предупреждение и заплаха. Дара копнее единствено да предпази приятелите си и семейството си, но за да го стори, ще трябва да разкрие тайни от миналото си, скрити в собствената ѝ кръв.
Следпрочитно:
Наричат тази книга „българският отговор на „Здрач“ и „Дневниците на вампира“ . Подобни сравнения наистина мразя, но ако бях обърнала внимание по-рано, сигурно нямаше да пристъпя със същите очаквания, тъй като не съм фен на „Дневниците“ в книжна форма и на „Здрач“ под никоя форма. Въпреки че „Кръв“ като история няма нищо общо с нито едно от двете гореспоменати произведения, наистина ми напомни на тях. Най-вече като стил на писане – макар че не мога да посоча какво точно в стила на писане, но при всички тези книги той не можа да ме хване. „Кръв“ не е дебела книга, но ми отне доста време да я свърша, като понякога минавах поредната глава повече от упорство, колкото от интерес.
Основната идея на книгата и завръзката са си интересни – за Дара и неконтролируемите ѝ, граничещи с проклятие сили. Същото важи и за намекнатото от пророчеството в самато начало – за отрочето на демон и човек, което ще има власт над живота и смъртта, и ще може да сътворява, както сам Бог. Но някакси събитията, които в хода на повествованието трябваше да развият тези идеи, не можаха да ме заинтригуват – нито инцидентите с приятелите на Дара, нито библиотечните моменти, нито общо взето болничните. Трябва да призная обаче, че нещата малко се промениха в последната около една четвърт от книгата. Появата на майката на Дара и разкритията, които направи тя, ме хванаха неподготвена. Горе-долу от този момент нататък сюжетът на книгата започна да набира скорост и бавно, но сигурно, да става по-интересен. За съжаление обаче, това не беше достатъчно, че да мога с чиста ръка да закръгля финалната си оценка към по-горния знак.
Героите. Някои ми бяха по-интересни, други по-малко, трети пък хич, но никой от тях не можа изцяло да ме спечели за своята кауза и да ме направи съпричастна. Едно почти-изключение беше Фил, но това може да се дължи и на факта, че по-това време бях подвластна на чара и на един друг литературен съдържател на бар (True Blood, anyone?). Но наистина, това беше героят, който ми стана най-симпатичен.
В заключение: „Кръв“ комбинира доста добри идеи с бавно и в известна степен затормозяващо развитие на събитията и стил, който на мен лично не ми е съвсем по сърце. Щеше ми се да дам повече, но реалната оценка за това, доколко ми хареса книгата, си е две звезди.
П.П. Прочетох „Кръв“ някъде през пролетта, а преди няколко часа завърших втората книга от поредицата. Не е особено редно да си пренасям впечатленията от нея върху първата част, но „Душа“ наистина ме изненада изключително приятно. Това, естествено, не може да промени мнението за „Кръв“ (водата под моста си изчете... т.е. изтече), но променя нещо друго – сега без угризения мога да препоръчам тази книга на този, който може да се зареди с достатъчно търпение, че да стигне втората. Това е и причината сега да комбинирам двете ревюта в една тема.
Историята:
Душата на Дара е откъсната от плътта ѝ и младата жена е принудена безропотно да гледа как тялото ѝ бива обсебено от незнаен демон. Тайнственият ѝ любим Евиан се пробужда от продължилата години кома, като този път носи спомените си със себе си. Не по-малко мистериозният Кристиян, демонът от клиниката, също е тук, със собствени планове за Дара. И двамата ще ѝ поднесат жестоки истини за нея самата и за света, в който живее. За капак на всичко приятелите на Дара са в опасност, сестра ѝ е отвлечена, а двете същности в душата на майка ѝ са насилствено разделени. От двете страни на воала между различни измерения, ангели и демони трябва да координират усилията си, водени от една цел – да върнат душата на Дара обратно в тялото ѝ – и то преди да е дошъл крайния срок.
Следпрочитно:
Наистина приятна изненада! Особено имайки предвид известните предразсъдъци, с които пристъпих към книгата. В края на първия том се чудех повече дали не би било добре Дара да инвестира в кранче към бедрената си артерия, отколкото за съдбата ѝ. Още от началото на книгата обаче тук действието ме въвлече. Колкото „Кръв“ ми беше бавна и протяжна, толкова „Душа“ е стремглава и препълнена със събития – чак първата книга в един момент изглежда само като прелюдия към случващото се тук, и на човек му се приисква нещата да бяха малко по-уравновесени. Това предполагам се дължи донякъде и на разликата в обема -“Кръв“ е с около 60 страници по-дълга.
Почти във всяка глава има разкрития, от повечето от които останах наистина доволна. Абсолютно всички герои, представени в първата книга, взимат участие тук, и то дейно – а освен тях и още няколко новопоявили се в това томче. Пътищата им се преплитат непрекъснато, решенията, които взимат, променят съдбите им. Вече наистина това са герои, които представляват интерес, герои, заради които си струва да четеш по-нататък.
За мое съжаление се потвърди, че това не е стилът, при който изпитвам удоволствие, докато чета - макар че от моята гледна точка имаше подобрение.. Имаше някои моменти, които наистина ми харесаха – диалозите ми допаднаха повече, отколкото тези в първата книга;имаше намеци за хумор(който болезнено ми липсваше) сравнението за измеренията с топ листи беше добро и уместно, а някои епизоди - особено с Крис – ми станаха любими. На първо място – епизодът с кафето (ооой, добро демонче, мило демонче, носи кафееее ^____^ ), после – надразнен Крис издевателства над мотора и размахва чорап пред лицето на Сам. За протокола – поне засега той не ми е от любимите герои, но моментите с него определено бяха най-добри. Плюс пилето (на) жар.
Разкритието за миналото на Лилит също беше интересно (особено това за зестрата ми хареса), но фактът, че буквално беше повторено два пъти дума по дума на различни места в книгата уби удоволствието. Пък и постоянните вметки в скоби по-скоро ме подразниха, а структурираните по този начин моменти:
„Отчаяние.
Отчаяние.
Отчаяние“
или
„ЗЛОБА!
ЯД!
ЯРОСТ!
Но мълчеше...
...и стискаше зъби.“
те по скоро ме караха да врътвам очни ябълки към тавана, отколкото да почувствам напрежението и емоцията на дадена ситуация. А употребата на "снага", "нозе", "порцеланова кожа", "чиста душа" и подобни до известна степен мога да толерирам, но в един миг и те водят до гореспоменатото таваносъзерцание. Е , въпрос на вкус, казало котето...
Но дори и по този параграф „Душа“ надмина предшественичката си.
В края на книгата всички карти са свалени, тайните са разкрити; всички играчи са ясни, но последните ходове още не са разиграни. Някои неща си останаха недоизказани, макар че имаше хинтчета за тях. (оуу, да не би Еви да е хванал еднопосочен надолу? Честно, ако бях ангел и имах колега на име Евиан, нямаше да спра с подмятанията какъв се пада на Ева).
А аз пък в крайна сметка преминах от отбора на хората, които не щат да се занимават повече с тази поредица към този на любопитните да разберат какво става по-нататък, не ме срам да си призная. Надявам се положителната (поне от моя гледна точка) градация да продължи и третият том да не ме разочарова, защото към него ще пристъпя с високи очаквания.
„Душа“ има от мен оценка ~ 3.60 , но с чиста съвест закръглям на 4 от 5 звездички. Своята роля изиграха елементът изненада, както и това, че все пак "Кръв" я лиших от няколко стотни.
Душата на Дара е откъсната от плътта ѝ и младата жена е принудена безропотно да гледа как тялото ѝ бива обсебено от незнаен демон. Тайнственият ѝ любим Евиан се пробужда от продължилата години кома, като този път носи спомените си със себе си. Не по-малко мистериозният Кристиян, демонът от клиниката, също е тук, със собствени планове за Дара. И двамата ще ѝ поднесат жестоки истини за нея самата и за света, в който живее. За капак на всичко приятелите на Дара са в опасност, сестра ѝ е отвлечена, а двете същности в душата на майка ѝ са насилствено разделени. От двете страни на воала между различни измерения, ангели и демони трябва да координират усилията си, водени от една цел – да върнат душата на Дара обратно в тялото ѝ – и то преди да е дошъл крайния срок.
Следпрочитно:
Наистина приятна изненада! Особено имайки предвид известните предразсъдъци, с които пристъпих към книгата. В края на първия том се чудех повече дали не би било добре Дара да инвестира в кранче към бедрената си артерия, отколкото за съдбата ѝ. Още от началото на книгата обаче тук действието ме въвлече. Колкото „Кръв“ ми беше бавна и протяжна, толкова „Душа“ е стремглава и препълнена със събития – чак първата книга в един момент изглежда само като прелюдия към случващото се тук, и на човек му се приисква нещата да бяха малко по-уравновесени. Това предполагам се дължи донякъде и на разликата в обема -“Кръв“ е с около 60 страници по-дълга.
Почти във всяка глава има разкрития, от повечето от които останах наистина доволна. Абсолютно всички герои, представени в първата книга, взимат участие тук, и то дейно – а освен тях и още няколко новопоявили се в това томче. Пътищата им се преплитат непрекъснато, решенията, които взимат, променят съдбите им. Вече наистина това са герои, които представляват интерес, герои, заради които си струва да четеш по-нататък.
За мое съжаление се потвърди, че това не е стилът, при който изпитвам удоволствие, докато чета - макар че от моята гледна точка имаше подобрение.. Имаше някои моменти, които наистина ми харесаха – диалозите ми допаднаха повече, отколкото тези в първата книга;имаше намеци за хумор(който болезнено ми липсваше) сравнението за измеренията с топ листи беше добро и уместно, а някои епизоди - особено с Крис – ми станаха любими. На първо място – епизодът с кафето (ооой, добро демонче, мило демонче, носи кафееее ^____^ ), после – надразнен Крис издевателства над мотора и размахва чорап пред лицето на Сам. За протокола – поне засега той не ми е от любимите герои, но моментите с него определено бяха най-добри. Плюс пилето (на) жар.
Разкритието за миналото на Лилит също беше интересно (особено това за зестрата ми хареса), но фактът, че буквално беше повторено два пъти дума по дума на различни места в книгата уби удоволствието. Пък и постоянните вметки в скоби по-скоро ме подразниха, а структурираните по този начин моменти:
„Отчаяние.
Отчаяние.
Отчаяние“
или
„ЗЛОБА!
ЯД!
ЯРОСТ!
Но мълчеше...
...и стискаше зъби.“
те по скоро ме караха да врътвам очни ябълки към тавана, отколкото да почувствам напрежението и емоцията на дадена ситуация. А употребата на "снага", "нозе", "порцеланова кожа", "чиста душа" и подобни до известна степен мога да толерирам, но в един миг и те водят до гореспоменатото таваносъзерцание. Е , въпрос на вкус, казало котето...
Но дори и по този параграф „Душа“ надмина предшественичката си.
В края на книгата всички карти са свалени, тайните са разкрити; всички играчи са ясни, но последните ходове още не са разиграни. Някои неща си останаха недоизказани, макар че имаше хинтчета за тях. (оуу, да не би Еви да е хванал еднопосочен надолу? Честно, ако бях ангел и имах колега на име Евиан, нямаше да спра с подмятанията какъв се пада на Ева).
А аз пък в крайна сметка преминах от отбора на хората, които не щат да се занимават повече с тази поредица към този на любопитните да разберат какво става по-нататък, не ме срам да си призная. Надявам се положителната (поне от моя гледна точка) градация да продължи и третият том да не ме разочарова, защото към него ще пристъпя с високи очаквания.
„Душа“ има от мен оценка ~ 3.60 , но с чиста съвест закръглям на 4 от 5 звездички. Своята роля изиграха елементът изненада, както и това, че все пак "Кръв" я лиших от няколко стотни.
