Индекс
Линк към темата във форума.
Втора книга продължава с развитието на историята на Кейти и Деймън. Макар нещата да бяха напечени в първа книга, тук стават нагорещени и повече от странни. Има много загадки, които трябва да се разкрият.
Тази книга ми хареса малко повече от „Обсидиан”. Естествено имаше неща, които не ми се нравеха много и това ме накара да сложа на книгата в Goodreads отново 4 звезди. (Усещам се, че искам да ги променя на 5.)
„Оникс” е много интересно продължение. Беше по-напрегнато и по-опасно. Аз харесвам подобно развитие и наистина се наслаждавах, докато четях. Определено писателката успя да вдигне адреналина ми няколко пъти.
Втора книга ме накара да се съмнявам във всичко и във всеки. Почувствах се леко параноична в някои моменти, но това ми показа, че съм успяла да вляза в образите изградени от Дженифър Л. Арментраут.
Имах малък проблем с твърдоглавата Кейти. През цялото време разбирах защо тя се държеше по този начин, но не можех да се спра и да не се зачудя как така това перде пред очите й не падна по-рано? Направи грешки и се радвам, че ги осъзна и опита да ги поправи, но ми дойде множко. Не ме разбирайте погрешно. Тази част от пътуването й бе нужно, за да може да види реалността и така да израсне по-добре. Героинята й трябваше да се развие и тя го направи, но за това бе нужно да се плати някаква цена. През по-голяма част от книгата разбирах, че писателката е решила да развие сюжета в тази посока, но не можех да не си помисля колко по-хубаво щеше да бъде Деймън да завърже Кейти. От една страна щеше да бъде забавно, а от друга можеше да не станат тези големи мацаници. Тя трябваше да послуша Деймън. Хубавото е, че осъзна къде е сгрешила и се опита да изкупи вината си. До края на живота си ще си спомня за това и така доказва, че е добър човек.
В „Оникс” срещнах един много дразнещ персонаж, който оставяше през цялото време ужасен вкус в устата ми. Такъв герой бе нужен, за да се добави напрежение. Този герой беше новото момче Блейк. Адски се забавлявах, когато Деймън не даваше пукната пара как се казва. На този персонаж ни веднъж не повярвах. Бях по-параноична дори от сладура със зелените очи. Всяка негова дума, всяко действие ме караха да се съмнявам в него. Знаех си, че има някаква особено важна за него причина да се държи така, но можеше да направи различен избор и да не прецака нещата. Имам усещането, че ще го срещна в някоя от следващите книги. Дано да не искам да му откъсна главата, както в тази, защото това вреди на здравето.
Много се зарадвах на промяната, която настъпи във всеки един от героите. Интересно ми беше случилото се с Кейти. Наистина беше готино да гледам как Деймън малко по малко се разкрива пред очите ми. Ди ми стана още по-сладка. Не искам да издавам прекалено много, но и някои от останалите герои ме впечатлиха с малките промени в характерите им.
Случиха се наистина много неща, от които на човек можеше да му се завие свят. Разкриха се тайни, които дори си нямах представа, че трябва да се разкриват. Това определено ми беше много интересно. Беше ми тъжно заради някои работи, които се случиха, за други се зарадвах, а за трети нямах представа как да се чувствам. Като цяло „Оникс” ми хареса. Наслаждавах се, както стана с „Обсидиан” и се надявам поредицата да продължи да израства.
