Спечелете "Лабиринтът 1: Невъзможно бягство" на Джеймс Дашнър!

Представете си, че сте загубили паметта си. Опишете вашите чувства, мисли. Какво ще направите, за да си я върнете?
Объркване. Това е нещото, което несъмнено всички ще изпитат, ако загубят паметта си. Някой може да бъде уплашен, друг борбен и да търси различни начини, как да си я върне, а аз бих била уплашена. Много важно за емоциите, които ще изпиташ е и обстановката, в която ще се озовеш. Ако аз бях попаднала в Езерото, свят обграден от стени, а отвъд тях да се простира опасен лабиринт, бих била в паническо състояние и може би нямаше да знам, как да реагирам. Хората, които ще са около мен, също имат значение, ако те са враждебно настроение, допълнително ще влошат ситуацията и ще ме подтиснат. Но в крайна сметка, всеки трябва да пребори страховете си и да се изправи пред неизвестното, дори то да е опасно. Описах чувствата, които ще изпитам, но не и действията, които ще предприема. За начало бих стояла кротко, опитвайки се да си спомня, но това ще е породено от неизвестността и страха. По-късно бих започнала да търся отговори на въпросите си, които със сигурност ще са много. А, ако се случи както в книгата, да се появи момиче, което също е загубило паметта си, но носи послание, бих се сприятелила с него и двете бихме търсили заедно. За край, никой не би искал да загуби паметта си, но ако това се случи, не трябва да забравяме да имаме вяра в себе си и да не се отказваме да търсим същността си.
https://twitter.com/nikityy333/status/451428437346226176

Мисля, че усещането би било като да се събудя от дълбок сън, без да си спомням какво съм сънувала. Вероятно бих била ужасно объркана, защото бих се зачудила къде се намирам, как съм се озовала на мястото, на което съм. Бих опитала да анализирам всичко около себе си, да намеря някаква следя- вярвам, че бих направила това напълно автоматично. После бих преровила джобовете си в опит да намеря някаква подсказка, често слагам листчета по джоба си.
Сигурно това, което ме е довело до загуба на паметта ми, е било нещо ужасно. Може би съм била подготвена, оставяла съм следи, които мога да разчета, писала съм по ръцете си, оставяла съм едва забележими знаци по пътя, който ме е довел до точното място, в което съм осъзнала, че не помня нищо. Познавам се, бих постъпила точно по този начин. Затова бих последвала пътя, който сама съм си начертала и мисля, че малко по малко бих започнала да си припомням детайли. Освен това имам навика да си записвам разни неща в телефона, бих разгледала телефонния си указател, снимки, бележки... Снимам почти всичко, което ми е направило впечатление, затова сигурно в галерията ми има много снимки на това, което ме заплашва или поне връзки към него. Мисля, че това би ми подсказало коя съм, какво се е случило и как бих могла да се преборя с него.

https://www.facebook.com/neko.anima/posts/703852659658494?stream_ref=1

Представете си, че сте загубили паметта си. Опишете вашите чувства, мисли. Какво ще направите, за да си я върнете? Определено,бих се чувствала доста странно поради факта, че няма да знам къде се намирам и какво се случва около мен. Заобикалящият ме свят ще бъде доста интересен за мен и ще желая да го опозная. Разбира се, че ще ме е страх, ако не те е страх, значи не си човек. Няма да имам понятие за случващото се и за намеренията на хората около мен. Няма да виждам злото във повечето неща, а само доброто, поне докато не опозная света. Ще се опитвам със стари вещи и хора, които вероятно ще твърдят, че ме познават да възвърна паметта си. Но съм се замисляла, няма ли поне малко да бъда по-добре като съм загубила паметта си. Всички лоши спомени и неща които някога съм знаела сега даже няма да си ги спомням. Хората които наистина ги интересува за мен ще ми помогнат и явно те ще бъдат единствените, които си струват за опозная отново. Всичко ще ми се струва невероятно красиво.

https://www.facebook.com/Xxrisii/posts/674455272601240?stream_ref=10

Представете си, че сте загубили паметта си. Опишете вашите чувства, мисли. Какво ще направите, за да си я върнете?
   Според мей най-точното и първично чувство е силен панически страх, който още повече обърква сетивата и задълбочава незнанието и чувството за дезориентираност. Сигурно всеки човек се е будил от дълбок сън и първите секунди дори не е знаел къде се намира. Изпитах този смразяващ кръвта момент при силно земетресение в малките часове на денонощието. Макар и да осъзнавах че това не помага, крещенето в първите мигове ми се стори най-правилното нещо на света. Загубата на памет, както и всяка друга промяна с един човек , е нещо с което се свиква с течение на времето. С всеки изминал момент, час, ден първичния страх ще отстъпва за сметка на осъзнаването. Бих се опитвала да извлека спомени от всичко заобикалящо ме. Бих се опитала да съживя спомените си и чрез мои близки и познати, хора от близкото ми обкръжение. Всеки човек има безброй преживяни хубави и лоши мигове и те са винаги някъде там - надълбоко в нашето съзнание. Посредством места, хора, разкази бих се опитала да извадя на повърхността тези спомени и преживелици, за да открия себе си отново.

https://www.facebook.com/nina.ralenekova/posts/10201469478251438?stream_ref=10

https://www.facebook.com/kutalion/posts/10203638145220556?stream_ref=1

Представете си, че сте загубили паметта си. Опишете вашите чувства, мисли. Какво ще направите, за да си я върнете?

Паметта е нещо крехко. Без нея човек не може да бъде себе си, защото губи всичко, което го е направило. Въпросът не е какво ще направя, за да си върна паметта, а какъв ще бъда, ако не себе си. Първо бих се събудил объркан без да знам къде или как съм, притежавайки име, което дори може да не е моето. А дори и да бъде моето име за него аз не знам нищо. Познавайки себе си достатъчно добре, знам че няма да имам нищо от себе си, което да ми напомни за мен самия, ако загубя паметта си. Ако може би в мен все още е останало нещо от мен все пак, най-вероятно бих се изправил и бих продължил напред. Паметта не е нещо, с което трябва да се избързва. В повечето случаи амнезията се възстановява само по случайност и след време, така че нищо, което направя не би помогнало повече от времето. А и ако се събуждам на непознато място, което крие опасности за мен или хората около мен на лице са много по-важни въпроси за решаване от въпроса за мен самия.

https://www.facebook.com/Villy.Petroff/posts/869190093106815?stream_ref=10

Представете си, че сте загубили паметта си. Опишете вашите чувства, мисли. Какво ще направите, за да си я върнете?
Всичко зависи от това как осъзнаваме, че паметта ни вече е едно бяло петно, и да следващата реакция винаги е страх, смразяващ душата ужас, коя всъщност съм аз. Поглеждам се в огледалото и си задавам въпроса това аз ли съм, какъв човек съм била, каква съм... Виждам море от непознати хора около себе си твърдящи, че ме познават, и още по-лошо, мои близки и се питам - кои са те, мога ли да им имам доверие... И може би накрая най-важния и труден за задаване въпрос, ами ако никога не си спомня коя съм била, каква съм била, какво съм обичала и мразила... И когато успееш да превъзмогнеш този страх, че може би никога няма да си вече същия, със същите спомени, реакции и чувства започва трудната борба да върнеш загубеното. Започваш едно дълго пътешествие към самия себе си. Откриваш стъпка по стъпка миналото, щастие и болка, загуби и победи... И ако имаш късмет по този път до теб ще са близки до сърцето ти хора, които няма да те оставят да паднеш, а със своето присъствие, подкрепа и уловени в спомени мигове ще ти помогнат в извървяването му... Следваш обратния път към себе си и се надяваш той да е верен... И накрая, ако имаш късмет ще откриеш себе си в спомените си...

Ако се събудя и не помня абсолютно нищо от миналото си, предпочитам около мен да няма хора. Отначало ще съм твърде объркана, че да слушам каквито и да е обяснения или пък да виждам непознати (може и да са познати, но аз надали ще ги помня). Представям си го точно като по филмите – ще се оглеждам объркано и най-вероятно ще изпитвам страхотно главоболие. Първо ще дам воля на чувствата си, т.е. ще се уплаша, а едва после ще започна с анализа на цялата безумна ситуация. Жалкото е, че нямам навика да нося със себе си много неща – даже никакви. Телефона ми, документите ми и въобще всичко, което може по някакъв начин да ми подскаже как съм стигнала до тук, ще си стоят вкъщи. И цялата тази работа, само защото не обичам джобовете ми да са пълни с нещо, а за носене на чанта и дума не може да става.
Сигурно ще продължа да се оглеждам наоколо и ако по някаква нещастна случайност има човек - искам, не искам, ще трябва да започна някакъв разговор с него – просто така, от учтивост, тъй като със загубата на паметта се надявам да не загубя и маниерите си. Разбира се, аз няма да знам дали този човек ми мисли доброто или злото. Ако след инцидента съм запазила личното си качество – свръхподозрителност – сигурно ще помисля непознатия (или още по-лошо – непознатите) за злодея в цялата история. Няма да му се доверя и така ще си остана с всичките въпроси, които изникват в главата ми. И всичко това само заради моята подозрителност!
Доста късно ще се сетя да се огледам за някакви рани или следи от нападение, освен ако нещо не ме боли. Но и да ги открия, сигурно пак бих обвинила най-близкостоящата до мен персона. Затова по-добре около мен в такъв момент да няма жива душа. Не за друго, а за да не стават недоразумения.

https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=688954537832476&id=100001538089712&stream_ref=10

Представете си, че сте загубили паметта си. Опишете вашите чувства, мисли. Какво ще направите, за да си я върнете?

Спомените изграждат същността на човека. Те са мислите, чувствата, емоциите и постъпките ни. Именно спомените са свързващото звено, ключът към душевността и характера на човека. Без тях човек представлява една обвивка без пълнеж.
Ще си представя, че съм една от тези героини по филмите и сериалите, които се оказват в капана на амнезията : Ако изгубя спомените си, губя себе си. Губя всичко, което е имало значение в моя живот. Всеки близък става непознат, а аз не знам дали мога да имам доверие в него. Нямам доверие в себе си, защото съм се превърнала в непозната за самата себе си. Нямам представа кого съм мразела или обичала, за кого ме е било грижа и кое е било ценно за мен. Всички лица вече ще са непознати, начело с моето собствено, всеки допир, милувка, дума ще са без значение, далечни, без смисъл.
Заглавието на книгата много точно описва състоянието, в което ще се намирам ако загубя паметта си - в лабиринт, изпълена от недоумение, в пълня дезориентация. Веротно ще бъда обхваната от паника, бавно пулсираща като кълбо във всеки нерв и частица от тялото ми. Пристапът на паника бавно ще прерасне в ужас, а ужасът в страх, в най-първичната му форма.

https://twitter.com/viks_kk/status/456130867828908032

Представете си, че сте загубили паметта си. Опишете вашите чувства, мисли. Какво ще направите, за да си я върнете?

Най – вероятно повечето хора в подобна ситуация биха били дезориентирани и изплашени, но не вярвам че с мен ще се случи същото. Аз съм човек, който не изпада лесно в паника и почти винаги запазвам самообладание. Още от малка когато съм ходиха на походи или пикници в гората съм умеела добре да се ориентирам и дори някои мои приятели са се шегували с мен, че има вградена навигационна система т.е. в подобна ситуация веднага ще знам накъде да тръгна.
Но не толкова ориентацията би ми помогнала, колкото логическото ми мислене. Едни от любимите ми книга са детективските романи, благодарение на които се научих да обръщам внимание и на най – малките подробности, да не изграждам предразсъдъци и разбира се да не прибързам с изводите. Това  обаче има както положителна, така и отрицателна страна.
Рационалното ми мислене ще ме предпази от лъжите и ще ме подтикне да потърся моя собствен път към истината. Но лошото е, че само ако открия някакво разминаване в думите на хората, които се опитват да възстановят паметта ми, то аз ще изгубя вяра в тях.
Може да звучи странно, но ако наистина попадна в такава ситуация и успея да запазя някои от предишните черти на характера си, то единствения начин са разбера коя съм и да си възвърна паметта е като боря, и то сама. Така бих постъпила, а отстрани сигурно ще изглеждам като спокоен и рационален човек, готов да разкрие миналото на всяка цена, разчитайки единствено на себе си.
Реалният ми проблем обаче няма да бъде изгубената памет, а загубата на хората които обичам. Знам, че вероятно семейството ми ще бъда до мен и ще ме подкрепя, но за мен те ще са непознато и от това най – много ме боли. За съжаление, колкото  голямо самообладание притежавам, толкова и по – емоционална съм. Разбирам, че истинското препятствие е да се справя с бушуващите чувства в мен, защото само така ще разгадая миналото си, довело ме до настоящето, което крие ключа към моето бъдеще.

https://www.facebook.com/krisi.ivanova.1865

Заключвам темата. Резултатите ще публикувам малко по-късно.