imm0rtal .. ``

Е, ето това е моя дневник.. Добре дошли в моя свят..

Иска ми се да ви разкажа всичко. От край до край. Но ще бъде трудно, ще бъде дълго, ще бъде болезнено и напълно безполезно.

Интересно ми е .. кой изобщо от форума би чел това, което пиша сега? Малцина. И половината от тях ще прекъснат четенето си, защото им е доскучало. Е, че тогава защо да го правя? Просто защото искам да разкажа. Моята история. Моя живот.

"Никога няма да тръгна с гадже на приятелка. Никога не бих го направила. Не е честно. Да не съм аз ако го направя!"
Е, вече не съм аз. Не знам коя съм, честно казано. Знам коя бях, знам каква бях, но.. каква съм сега? Коя съм аз? Всяка сутрин се поглеждам в огледалото и не мога да се позная. Не, това не е заради не сресаната ми коса, повярвайте. Просто виждам отражението си, логично е, че това съм аз, но едновременно с това се питам "Коя е тая отсреща?". А какъв е отговора ми? Никоя. Просто поредната глупачка, изгубила себе си, в плен на изчезналата любов. "Когато любовта я няма, не можеш да се преструваш". Така е. Само че при мен не иска да избледнее. Все същата е...

Сложно е. Сигурно изобщо нищо не разбрахте. Не се притеснявайте, понякога (почти постоянно) самата аз не схващам какво по дяволите става. Както сега. Нямам идея какво да правя.
Той е гаджето на най-добрата ми приятелка.
Той избра нея.
Но продължава да се връща при мен.
Защо?
Защо?!
Не разбирам защо иска да ме наранява така?
Казва ми "Обичам те" и скоро след това избира приятелката ми.
Защо??

Стоя тук, седнала на този кръстопът и се чудя какво да правя по-нататък, на къде да тръгна? Обичам го. Много го обичам. Не искам да го изгубя, но... не искам да бъде до мен ако самия той не го желае. Изборът е негов...

Абе нещо днеска ми избяга вдъхновението.. Е, какво пък, на всеки се случва.. За това вместо да пиша, ще пусна една песничка.. Сигурно я знаете.. Тя е всичко, което си мисля в момента, така че:

Страх.. Всеки се страхува от нещо. Забелязали ли сте как момчетата много, много често се боят да изразяват любовта си. Е, днес станах свидетел на един феномен и честно да ви кажа, вече не съм особено убедена в тази теория. Вече не.

Поредния час по история. Не е от най-скучните, но определено понякога е в класацията. Учителят ни е голям пич, фурията на даскалото. Като останалите са били на екскурзия в чужбина, той си е пиел редом с учениците, след няколко питиета е почнал да ги прегръща.. на ред. Без да подбира. Момиче, момче, дреме му.. Страшен човек, наистина. Въпреки че е историк, въпреки че е учител и би трябвало да служи за пример, той е един страхотен авторитет в нашето училище и наистина бихме могли да го наречем със силната дума "приятел".
Само че това не беше обикновен час.
Телефона на учителя зазвъня. Той затвори два пъти. На края вдигна и ядосан, разбра, че всъщност се обаждаше едно момче от по-горните класове. Искаше да влезе в часа ни.
- Ами добре. - каза учителя без да има някаква бегла дори идея за какво щеше да ни говори той.
След няколко минути пристига момчето и се качва на подиума.
- Сега сигурно както стоя тук пред вас сигурно си мослите, че ще ви говоря за извънкласни дейности, а вие ще заспивате. Е.. да, ама не. Ще ви говоря за друго.
- За какво? - попита заинтригувано учителя.
Момчето седна, скръсти ръце и започна да гледа тавана, пода, не гледаше никого в очите.
- Ами за любовта. Тук съм, за да ви кажа какво велико чувство е това. Тук, сред нас, има един човек, когото страшно много обичам. Дойдох, за да му разкажа това, което чувствам с цялата си същност. Любовта е нещо страшно, просто наистина ако не го изпитате веднъж в живота си не е имало смисъл да живеете. Лично аз откакто я познавам съм вече друг. Тя обърна света ми. Още когато я видях, си казах: "Боже, това е Тя." и сега искам да й го обясня. Има една песен, може и да я знаете,.. На Backstreet boys - Never gone. Там се пее "never gone, never far, in my heart is where u are.." ..
Перифрезирах думите му, които бяха подобни и много красиви. Момичето за съжаление беше най-известната в цялото училище, запознае ли се с някое момче, то веднага хлътва по нея. Какво намираха, не зная, не ща и да знам. Просто беше факт. Тя си има гадже. Там е проблема.
Лично аз, ако бях на нейното място, бих държала това момче много, много здраво и не бих го пуснала никога. Все пак кой би се изправил пред 28 човека и учителя си, с когото се познават откакто той е бил 14-15 годишно пишлеме и би се обяснил в любов на едно момиче, което както изглежда не му отвръща със същото? Кой, кажете ми??
Въпросната песен всъщност е била тяхната песен и той не я е споменал случайно..
А ако реши да остане с другия, тогава той трябва адски много да си заслужава. Да, доста ще й е трудно да избере, но.. какво да се прави..

Ето я и песента.


Ако искате и с превод:
http://www.vbox7.com/play:6bc425bc

Вещици. Рицари. Замъци. Битки на живот и смърт. Фантастика. Приключение. Защо този свят на магията ми харесва толкова много? Чета книга. Гълтам страниците. Смея се, плача..

Светът на книгите. Защо ми харесва толкова? Лесен въпрос. Защото е различен. Защото е по-красив. Защото там няма толкова болка, защото там небето е синьо, гората е зелена, магията е истинка. Не искам да си тръгвам от този измислен свят. Той е всичко, което нямам тук, здраво стъпила на земята, подвластна на гравитацията. За мен този живот не е живот. Той е истинско мъчение. Сама съм. В един сив, безличен свят. За това и не се страхувам от смъртта. Вече не. Когато спреш да чувстваш каквото и да било, когато умреш отвътре, просто не ти остава нищо за губене. Щом спреш да дишаш, това е по-скоро благословия. Нямам за какво да живея. Останах без сърце, без душа. Бих убила без да ми мигне окото. Само да си намеря причина.

Сигурно сега, слушайки ме, си мислите: "К`во е седнала тая да ми разправя, че не я е страх от смъртта? Всеки го е страх!" Е, да, но аз никога не казвам гласно нещо, в което не съм убедена. Преди 3 години един съученик умря от токов удар. Беше истинска трагедия. За него не знаех нищо повече от името му, но въпреки това бях страшно разстроена. От тогава много се страхувам от разни жици, тоци и тем подобни. Преди няколко дни една приятелка ме бутна и аз за по-драматично се опрях на един близък електрически стълб. Той гръмна под ръцете ми, видях множество искри, но не почувствах нищо. Нито уплаха, нито паника. Нищо. Абсолютно нищо. Окото ми не трепна. За това казвам, че вече не се страхувам от смъртта. Просто защото смъртта няма да ми отнеме нищо. Не виждам нещо, заради което бих се борила да живея. Просто вече не съществува.
Пък може смъртта дори да подобри съществуването ми.. Кой знае?

23.03 ч. Телефонът ми звъни. А аз вече съм в леглото. Вдигам. Той е. Иска да изляза. Отвън е. Знаех какво иска да ми каже, но исках да го чуя. Беше ужасно студено. Като всяка есенно-зимна вечер. Треперя цяла. От студ? Може би. Или пък не?

Добре, че беше той, за да ме стопли. Добре, че бяха устните му, за да ме накарат да почувствам нещо отново. Добре, че бяха ръцете му, за да ми стане горещо. Добре, че беше прегръдката ни, за да не заспя цяла нощ. Добре, че беше той, за да ме изпрати отново в рая. Моя земен рай. Моят земен ангел.

Интересно как нещата се менят.
Интереснно как аз се променям непрестанно. Но така ли е? Променям ли се или по-скоро винаги съм била такава? Не зная. Може би не.
От малка си спомням как непрестанно се тормозех за това какво мислят другите за мен, дали не ми се сърдят, мразят ли ме... и мислех, че не мога да направя нищо по въпроса.
Грешка.
Е, сега поглеждайки назад осъзнавам каква съм всъщност. Аз съм пиявица, червей, живеещ за сметка на другите организми. Точно такава съм. Имах безумно много приятели, обичах ги всичките. Имах и гадже. Дори две. И щом се обръщаха неволно, аз им забивах нож в гърба. Съвсем съзнателно. Просто исках да боли. Не зная защо. Просто съм такава. Destroyer. Унищожавам всичко, което обичам, увещавайки самата себе си, че не съм го направила нарочно. Не. Съвсем не е така. Беше нарочно. Просто съм такава. Дявол в ангелски костюм. Не съдете по външния вид.

Знаете ли.. Не веднъж съм убивала в съня си. Не веднъж съм обиждала, псувала и наранявала по психически и физически начин хората около мен, при това очи в очи. И ми доставяше удоволствие. Огромно. Това е едно от малкото неща напоследък, които ме карат да се усмихна. Истински. И ако се питате дали съжалявам, може да избиете този въпрос от главите си. Никога и за нищо не съжалявам.

Начало. Край.
Понякога изгубвам връзката. Кое беше началото и кое беше края?
Има начало, знам, че има. Аз си го спомням. Спомням си онзи първи ден, когато срещнах погледа му. Да, тогава май беше началото. Началото на един нов живот, началото на един различен начин на мислене. Спомням си, тогава не забелязах, не разбрах как бавно настъпваше тази промяна, как се загнездваше това ново начало.

А края? Кажете ми, аджаба, кога дойде края и къде направих грешката, къде пропуснах запетайката. Анализирах. Това беше всичко, което правех. Анализирах го: поведението му, смеха му, вида му.. Обаче неволно започнах да се сливам с него. Сливам.. Грубо казано, но не мога да се сетя за по-добро сравнение. И някъде там, може би, изгубих нишката и пропуснах края. Отплеснах се и той ме изигра. Жестоко.
Шегата е за моя сметка. Отново. Е, какво пък, май почнах да свиквам.

Защо?!?

Защо пак ми се плаче??? Защо?!?!?!!?!?
Като погледна трезвено, ти изобщо не си ми нужна, "приятелко". Но така... Когато виждам, че имаш нужда от приятел, макар да знам, че аз не съм такава, че аз не го заслужавам, че така е много по-добре за теб. Но въпреки това пак се случва. Пак ми се ще да те успокоя.

Няма пък. Понякога е по-добре да си замълчим и когато сърцето крещи "Отиди!", да не го послушаме, а да мислим с разума си. Достатъчно слушах душата си. До какво ме доведе тя? Нищо. Едно голямо, празно, кухо нищо. Това съм аз. Нищо. За никого. Ничия никога. Негова вечно. Позната? Не. Това би било грешка. Съпричастна? Не, не ми е жал. "Любима"? Не, благодаря. Случвало ми се е вече. Приятелка? Не, аз лесно избухвам и след това предавам, просто за отмъщение. Никого ненужна, знаеща къде да удря, за да боли много. Колкото по-непозната, толкова по-добре. Садист? Много често. Оптимист? Никога. Расист? Случва се. Актриса? Иначе съм слаба.


...


Да, пука ми за теб, колкото и да отричам. Но има неща, които трябва да преглътнем, които да запазим за себе си. Това е едно от тях.

Бъди щастлива.
Страдай.
Но без мен.
(И без това не съм ти нужна)
Сама.

Точно преди 12ч.
Мога да ви кажа от личен опит. 40 минутен разговор стига, за да промени целия ви мироглед. Напълно достатъчни са. Един човек, познат досега, но не и приятел. Един човек уникален по рода си. Един човек, преживял много. Едно Индиго, което опознах наново. И с благодарност мога да кажа, че сякаш ме възроди.

Благодаря, Приятелю. Макар и да зная, че едва ли ще прочетеш тези думи.

***

От друга страна..
И той беше там. На купона. И познайте какво?
Тотален игнор! (sun)
Дразнеше ме като говореше с нея. Да, прекрасно зная, че не изпитва нищо към тази особа. Правеше го нарочно. Но и аз не му останах длъжна. Както правя винаги. Свалях се с всички. И всички ми се сваляха. Симпатия към тях? Боже, не!! Просто инструменти.

" *прегръща ме през кръста*
- Я так возбудается!
*наум си казвам ОМГ?!?!!??*
- Супер, браво!
* Пияница *
- Сега ходим у нас. (пауза) Праим секс.
*Поне мисълта да ти течеше бързо, бе!!*
- Ммм не. Ти сега отиваш у вас, лягаш и спиш.
- Не, не.
- Да, да.
*Уау. Спечелих си домашно гномче (една глава по-нисък е от мене, а е по-голям на възраст с около 8 години... Epic Fail . )! * "

И тем подобни...

Интересно.. В една песен се пееше нещо от сорта на:
Знаеш ли, при мен забравила си нещо свое.
Моето сърце е в теб, но твоето е мое..

Пфф.. Звучи тъпо, да знам, ама донякъде може би е възможно..
На следващия ден се държеше по начина, по който аз бих действала. Заговаряше ме от време на време, хвърляше по някой поглед, но като видеше очите ми, се заинтригуваше от нещо друго. Говореше на мен, а гледаше над рамото ми. Както бих направила аз. Ако се опитвах да се направя, че не ми пука. За разлика от него, не се правех. Наистина не усещах нищо. Нищо. Голямо и прразно. Като започвах да се замислям обаче.. За онази нощ.. За разговорите ни.. Сърцето ми се пропукваше отново.. Подсъзнанието ми се пробуждаше с викове и нови копнежи.
Наистина интересен обрат..

Е, днес беше друг ден. Е, утре ще е съвсем различно.
Да, ама не и за мен.
Утре в главата ми ще има същите две думи, образуващи изречение, които изричам и днес.


Ако имаше майка, щях да я пречукам. Но вместо това осъзнавам колко е шибан, шибан шибан, шибан тоя шибан, шибан, шибан, шибан живот. Просто чудесно.

А на всички дишащи, разумни "човешки" същества искам да кажа само:

Триумфална усмивка
- за завършек .