crestfallen

Дневникът ми (:

Отново един безгрижен ден - имам хиляди неща на главата, но вместо това излизам, прекарвам времето си във все по-разрастваща се компания и пуша... страшно много. Усещам как се задушавам понякога, но паля поредната доза отрова.
Но днес няма значение - най-добрият ми приятел внася с безгрижието си някакво бурно щастие. Когато имам твърде много енергия за изразходване, просто... ъм, скачам. Да, подскачам насам-натам, притичвам към всяка групичка на компанията.
Незнайно защо днес реши да дойде и бившият ми. Не мога да го гледам - беше голяма грешка, защото сме от един клас, а сега май той е причината в класа ми да се носят слухове за мен. Но пък по-добре е да говорят каквото и да е, отколкото изобщо да не те обсъждат. Странното е, че последна разбирам какво съм правила - не знаех, че съм толкова способна, ама щом ме изкарват такава... Смешното е, че повечето е истина, но околните винаги се питат дали е вярно, или не. ;D Толкова съм изморена от обстановката с даденото момче и толкова съжалявам, че съм се залъгвала, че имам чувства, при положение, че спадам към онези, изгубените момичета. Които не вярват в любовта, а само в единствения куршум. И този с моето име попадна при най-неподходящия човек. Едва ли някога ще се възстановя - затова съм изгубена, защото ми отне всичко, промени ме, показа ми един нов живот и нямах друг избор, освен да го възприема. Иначе ще страдам още повече - така, пусто, поне се справям някак.
Това е общо взето от деня ми - всеки ден тези мисли се въртят хаотично, без да водят до резултат от не помня колко месеци. Доста е досадно докато се заливам от смях, изведнъж да ме цапне някоя от тези мухи. ;d

Снощи бе една от най-забавните вечери в живота ми...
Първо, класната ми за малко не провали всичко с тъпите си забележки - имахме една постановка за клуба ни по английски и ние се справихме страхотно, бяхме единствените, положили толкова труд и репетиции и тя прекъсна всичко... но нищо.
После два часа чакахме едно момиче с най-добрия ми приятел.
И след това... падна голямото щастие. Два часа непрекъснат смях и мъгла - да, добре де, признавам, пуша трева от време на време, голяма работа. Това беше четвъртият ми път и беше най-забавният.
[22:40:36] Indestructible: ооох
[22:40:49] Indestructible: вървим по пътя и таня разправя как си правила компоти от бели маслини
[22:41:03] Indestructible: после отиде на рд и ние с ицо се заливаме от смях, ама и ние не знаем защо
[22:41:09] Indestructible: и по някое време виждам нещо на пътя
[22:41:14] Indestructible: а, охлюв
[22:41:20] Indestructible: след малко - не бе, тва е слива
[22:41:29] Indestructible: ицо - ква слива бе, домат е тва

[22:42:21] Indestructible: после ми приказва нещо, ама и аз нз какво - май някъв сайт за порно
и аз - къв фейсбук бе?
той - никва замунда не ти приказвам, каква замунда
аз - ама аз за фб ти говоря бе
той - оф къв вибокс

и разни такива истории. ;D

Ще полудея, честно. Не, всъщност тъпата ми психика е твърде устойчива, за да изпълни това желание.
Пропиляла съм най-важното нещо - естествено, не осъзнавах, че е от някакво значение. Защо? Напразно. След повече от половин година лъжи, страдания, промяна, преминаваща в безразличие - след толкова време само за да разбера, че е било напразно! Че единственият човек, към когото съм имала истински чувства, на когото дадох всичко, просто не държи. Не ме промени той - просто самата аз се отразих в неговия образ и го придобих. Само че аз съм отломка, той живее. Разликата е в схващането. Аз гледам реалистично, той си гледа с неговия си поглед към живота "аз съм хипер-супер-мега обаятелен и с това всички врати са ми отворени, какво повече мога да искам". Най-после бях искрена, обясних му всичко, как съм лъгала заради него момчетата, с които съм била, защото те нямаха значение. Как няма да имат значение. И му казах, че единственото, което някога съм искала от него - защото не съм толкова наивна, че да смятам, че ще се получи нещо, а и не го искам... исках просто да не е било напразно. Да не съм дала всичко напразно. Да държи на мен по някакъв начин. И мълчанието му на този въпрос бе по-красноречиво от всичко. Дотолкова съм друг човек, че това не ме нарани, вече няма място за болка. Просто пуста веселост и нищо повече. Просто... продължавам. И това ме подсеща за един цитат от supernatural, който описва положението ми. Няма какво да се самосъжалявам между другото, защото има толкова други в моето положение, че е смешно. Не трагично, просто смешно, иронично.
И цитата:
I can see inside you, Dean. I can see how broken you are, how defeated. You can’t win and you know, but… you just keep fighting, just… keep going through the motions. You’re not hungry, Dean because inside you are already dead.

Ебати тъпия ден. Ще убия тъпата си, малоумна класна, на която нещо сериозно и хлопа. Отнела ми е три точки от теста, защото не можела да види какво пише. Ако не си момче в нейния клас, никога няма да имаш пълен брой точки. Точно три не ми достигнаха за пълния брой. Но тя отдавна си ме мрази - интригите на малкия провинциален град. Мразя го, искам да се махна от тук. Но поне днес от нямане какво вдигнах още един скандал, та по география почти ме изгониха. Почти - нямат полза да гонят най-добрия си ученик все пак xD
Трябва да пиша, ще полудея! Цял ден се лигавя, от време на време съм леко тъжна, ама това чувство не ми е особено свойствено вече ;D Имам си идея за история, ама няма как да я развия, много ми е сложна за акъла. Петте реда, които написах, са удовлетворителни. Ама сега накъде?

Как съм пропуснала да споделя оО най-после се изясних с въпросния човек, поне ме приема сериозно, имайки се предвид какъв е - уж само бройкаджия, но ако беше такъв, нямаше да се връщам при него половин година вече. Пое вината за всичко, което ми е причинил
напоследък много се сближих с голяма част от класа - всички са решили да ми споделят. единственото занимание цял час е да се смея с някой на поредните изцепки. изобщо много готино я караме тая година. не че не уча, даже доста (въпреки това го смятам за недостатъчно), просто се чувствам така, сякаш тепърва се уча как да живея истински. не че повечето време не е загуба, не че наричам истинско живеене да се напушиш в петък, просто е част от живота ми в момента. всички граници сякаш са паднали общо взето трите златни правила - секс, наркотици и рок&рол.единственото, което ме гризе е, че не мога да напиша нищо, дори да имам някаква мимолетна идея, не мога да я развия. а, трябва да превеждам, но не мога да седна - сякаш чакам нещо да се случи и това очакване притъпява всичко останало. а дори не знам какво е. май последното си го измислих сега, но като го написах, придоби доста достоверен вид

Егати напиването беше петък! Не бе, просто на другите им стана тъпо - имаха си проблеми на едно събиране и аз реших да ги забавлявам. Хриси на чалга Оо, най-много се раздавах! Стига да помогне, заклетият рокер е готов на всичко! Леко съм пийнала и сега, та може да допускам грешки, но няма значение! Той се прибира! Тоест се прибира другата седмица! Напълно съм щастлива, въпреки слуховете, които бившия ми е пуснал за мен в класа - каквато съм отмъстителна, ще плаща скъпо за този лукс! Не аз съм тази, чрез която да си вдига точките! ;D

Добре се, защо на мен се случват всичките изцепки на света! Вчера не бях в състояние да се контролирам, но пък аз си избрах да взема определени вещества. Харесва ми, разнообразие е.
Сега си мисля, че никога не ми е харесвало, когато съм с някого, да се държим като останалите двойки - в компанията ми има поне две такива, които се държат за ръце, натискат навсякъде и бла-бла, правила съм го и никога не е било любов. Човекът, към когото изпитвам такива чувства, е толкова различен, че също не би искал да спазва подобни тъпи норми и заформилото се между нас пак щеше да е истинско и хиляди пъти по-силно. Гадното е, че едва ли ще го видя вече, поне не е и скоро. И какво правя? Вкопчвам се в празни надежди.
Толкова си приличаме - той също се смята за изгубен, постига всичко, което желае, а същевременно няма смисъл, няма значение. Но той няма правото да го казва, защото... не знам, защото е той, не някой друг.
Пф, усещам колко объркано се получава, но и аз не мога да се изясня, та стана скучновато и сухо.

Минавам само да кажа, че съм мега-щастлива.
[00:20:05] ٿЕмануил Коларовツ: Утре ако не ти се обади ТОЙят
[00:20:07] ٿЕмануил Коларовツ: какво правим :)
[00:20:59] Indestructible: амии
[00:21:07] Indestructible: след един час ми писа, че не може да ми намери приказка
[00:21:18] Indestructible: и му казах да ми измисли
[00:21:32] Indestructible: ама без неговите фантазии - тоест без бой и секс
[00:21:46] Indestructible: и той каза, че ще мисли вечерта да стане по-дълга тъкмо
[00:21:53] Indestructible: оО за пръв път от седем месеца
[00:21:58] Indestructible: а днес стават точно толкова
[00:22:05] Indestructible: прави нещо такова, някво е странно
[00:22:14] Indestructible: и щях да кажа, че е най-готиното нещо, което са правили
[00:22:18] Indestructible: което не е истина де
[00:22:19] Indestructible: за мен
[00:22:21] Indestructible: но
[00:22:35] Indestructible: всъщност просто идва от него и това го прави автоматично най-готиното
[00:22:39] Indestructible: добре де, спирам
[00:22:48] Indestructible: ама на 18 винаги се случват такива някви шантави неща
[00:22:54] Indestructible: 18 април се ъъъ запознахме
[00:22:56] Indestructible: сещаш се ;d
[00:23:05] Indestructible: точно след половин година замина
[00:23:11] Indestructible: на 18 септември
[00:23:16] Indestructible: и днес ми разказва приказки

Приказката ми е почти измислена. Била много "мръснишка". А уж трябва да е приказка, но той сам си каза, че от него друго не може да се очаква. И била трагедия.
Не разбирам как така не може да съществува една среда - в един момент съм на върха на щастието само защото всичката мръсотия от деня съм си я изкарала в чата, без дори да кажа и една дума за въпросния ден, а в следващия момент изпадам в някакво дълбоко отчаяние, защото осъзнавам, че ще го видя след поне два месеца - а дори и това е спорно, защото никога не ми е дал никакъв ъъ знак, че изобщо държи на мен. Все едно не знам, че там си живее живота, сам си го каза. И това не ме жегва много, но...
Всъщност ме жегва (и понеже се случва на мен, не мога да си го обясня) фактът, че се среща с нови хора, че очаква всъщност тези срещи с нетърпение (не само защото е бройкаджия), че аз не съм част от живота му. Просто искам да се прибере дори да е за ден.

По-добре да разкажа съня си. Сънувах как компанията ми бива избита от бебе. Да, намираме се в някаква срутена къща - повече от двадесет души и изведнъж от една стая излиза едва проходило дете. И когато някой от нас (не помня кой беше) протегна ръце да го прегърне, то просто го погледна с твърде не-детски и интелигентен поглед, примесен с омраза и... се нахвърли. Абе сънят си е смешен, но главата ме боля доста време след него.

По-глупаво не можеше да стане. Любов, няма такова нещо, никога не съм била влюбена, нито съм вярвала, че съществува. Не обичам да давам имена на емоциите си, твърде силни са за едно мъгляво определение. Помня как още преди години, когато бях уж само едно дете, отричах съществуването и. Просто силните емоции ме унищожиха. Да, той се прибра, някак си го знаех. Че ще се прибере, дори за малко - видяхме се - нищо... човекът, към когото изпитвах най-силните чувства, някаква изгаряща тръпка, почти непоносима в остротата си... няма значение. Вярно, отне ми всичко, промени представата ми за света, но не очаквах, че е до степен, в която да остана без нищо - дори без съзнанието за същността му. Имам предвид, че винаги когато го видех, сякаш бе за пръв път, сякаш е непознат, друг човек - не е много приятно. И същевременно сякаш е по-голямата част от мен. Не знам как се получи, как си отиде тази част, но е факт - сякаш толкова месеци бе там и накрая за част от секундата се изпари. И понеже бе преобладаваща, сега няма нищо. Абсолютно нищо.
Странното е, че сега непрестанно се смея, центърът на компанията съм, не млъквам, лигавя се - винаги става така, когато ми е най-пусто. Дори да се разрева не мога, *биииб*.
And then, something happened. I let go. Lost in oblivion. Dark and silent and complete. I found freedom.
Losing all hope was freedom..
Предполагам, че просто съм изгубила надежда. Нищо повече. И всичко.
he's more myself than I am.
:|

Ако видиш честен човек - убий го, за да не се мъчи.
Тайно си мечтая да срещна такъв човек. Не познавам някой, който да не ме е разочаровал... Може да е най-поквареният, най-низък в падението си, но поне да има един такъв човек. Просто да има на кого да държа.

Често се питам аз ли съм безчувствената, или другите са слепи? Нима не виждат, че нямат емоции, не изпитват нищо от онези унищожителни чувства, които те оставят бездиханен, които те поглъщат до такава степен, че засмукват със себе си целия ти живот и те оставят без нищо. И само глупакът или онзи, които не ги е изпитал всъщност, повтаря грешката си.
Често се питам аз ли съм безчувствената, но сякаш няма да достигна до отговор. А всъщност фактът, че си задавам този въпрос, говори достатъчно красноречиво, че не съм. Не съм безчувствена, но повечето време съм в състояние на летаргия, а когато се събудя за живот, винаги бивам разочарована. Защото не съм срещнала човек, който да изпита капацитета чувства, на който съм способна.

Затова последните ми седмици минават в непрестанно еднообразие - убивам мислите, прекарвайки времето си навън, смеейки се, лигавейки се, а всъщност отлагам часа, когато ще се запитам накъде да тръгна сега. Защо всички ми говорят за учене, за университети и специалности, за любов, приятелство и всякакви други напъхани от друг ценности, които всъщност не могат да осмислят, защо ми повтарят всичко това, когато на мен просто ми трябва разбиране и подкрепа. Безусловност. Само от нея имам нужда. Не от някакви съвети, които няма да последвам. И не от въпроси, на които отговорът си остава неизвестен. Искам просто да се махна, защото колкото и да го прикривам, тези въпроси тровят цялата ми същност и бавно ме разяждат отвътре. И тогава отново възниква проблемът - безчувствена ли съм, защото не ми пука? Разяждат ме, защото знам, че трябва и нищо повече. Просто трябва дори да не ми пука. Безчувствена ли съм? И защо е толкова важно да знам...

Абе всичките онези простотии, изписани по-горе от моя милост, сериозно са ми правели впечатление едно време. Наистина са свръх чувствени. Оценявам ги.

Dear 2010,
Fuck you!

Равносметка не правя - много неща изгубих, не помня спечелих ли нещо, чудо голямо. Да върви по-дяволите всичко! Важното е, че отмина. Не гледам с носталгия, нито очаквам нещо. Няма да преувелича, ако кажа, че съм нихилист. Правя дадено нещо, защото знам, че трябва да бъде направено и защото знам, че трябва да го направя най-добре. Да бъда най-добрата. Преди мислех, че да нямаш чувства е нещо ужасно, чудовищно. Сега откривам, че е най-прекрасното нещо на земята. Виждам нещата през ясен поглед, имам време за нови усещания и откритието не ме плаши. Представата на хората за липсата на чувства е съвсем погрешна.
Мога да ви кажа, че с тях, или без, пак от една стая или дори сграда, изпълнена с хора, аз пак ще съм най-емоционалният човек.