“Всичките наши тела” и други истории от Георги Господинов (ревю)

Ако по принцип не си падате по разказите, сигурно се чудите, “Какво изобщо може да се предаде със свръхкратък разказ?” Не много, но в ръцете на ловък с думите писател – достатъчно. Идея. Емоция. Цял живот. Пътешествие във времето и пространството, което може да отнеме секунди, но да остане в сърцето с топлина, носталгия, тъга, смях.

Малко по малко, среща след среща, разбирам все по-добре защо някои познати толкова хвалят Георги Господинов. В същото време разбирам защо други изобщо не го харесват. С разказите на Господинов няма епични светове, заплетени сюжети и всичко останало, което сме свикнали да търсим. Те са чиста емоция, облечена в думи. Няма да докоснат всеки, не винаги успяват и с мен, но получи ли се, е прекрасно.

Иска ми се да споделя много цитати, но всеки цитат е цял разказ, а отметките ми са толкова много, че книгата не се затваря като хората. Забавни и тъжни. Затрогващи. Романтични и тъжни. Да, повечето са тъжни по един или друг начин, често с чувство за носталгия, още по-често ме оставят с тъжна усмивка.

Първата ми среща с автора беше с илюстрованото издание на прочутата “Сляпата Вайша”, която не ме остави възхитена, но когато след известно време търсех български автор в библиотеката и пред погледа ми попаднаха книгите на Георги Господинов, реших да пробвам малко по-сериозно – “И всичко стана луна” и “И други истории”. Някои разкази ме трогнаха, в други сякаш нещо липсваше, като че бяха недовършени, чернови, като че нещо се губеше при превода от ума на автора до моя. В първата преобладаваха първите, във втората – вторите.

После излезе “Всичките наши тела” и вече знам – ще продължавам да чета разкази.

Въпросът е – искам ли да прочета и “Физика на тъгата”? Моите лични предпочитанията са насочени към романите, но талантът на Господинов сякаш действа в обратната посока. Предполагам някой ден пак ще се озова пред онзи ред в библиотеката и решението ще се вземе само.

И аз затова един ден отидох един ден в библиотеката и взех няколко случайни от лавицата. Като цяло не съм възхитена от стила, сюжетите или героите му. Обикновено самата идея на разказа успява да ме докосне, но колкото по-дълъг е текстът, с който е предадена, толкова повече губя интерес, затова "Всичките наши тела" най-много ми допадна. Един вид в него разказите са свити максимално до онова, което харесвам. Не знам дали ще споделиш чувствата ми, но... Онова на корицата определено е овца, какво друго би могло да бъде?