Индекс
The Assassin's Blade | Сара Дж. Маас
- Повече за книгата:
- Celaena Sardothien is Adarlan's most feared assassin. As part of the Assassin's Guild, her allegiance is to her master, Arobynn Hamel, yet Celaena listens to no one and trusts only her fellow killer-for-hire, Sam. In these action-packed novellas - together in one edition for the first time - Celaena embarks on five daring missions. They take her from remote islands to hostile deserts, where she fights to liberate slaves and seeks to avenge the tyrannous. But she is acting against Arobynn's orders and could suffer an unimaginable punishment for such treachery. Will Celaena ever be truly free? Explore the dark underworld of this kick-ass heroine to find out.
Линк към Goodreads
Hello darkness, my old friend.
Не знам кого се опитвах да лъжа, когато казах, че сигурно няма да продължа с останалите части на “Стъкленият трон” – себе си, може би. И все пак, ето ме отново, след известна пауза, все така изпълнена с обич към героите от поредицата. По тази причина, преди да продължа с “Огнената наследница” реших, че е най-добре да се запозная с предисторията.
“The Assassin’s Blade” се състои от 5 отделни новели, които всъщност формират един цял роман. Действието се развива в годината преди изпращането на Селена в солните мини на Ендовиер и разказва повече за миналото на главната героиня.
Сама по себе си тази книга не внася промени в основния сюжет, но запълва празните места и отговаря на някои въпроси. Не бих казала, че е задължителна за четене, но силно я препоръчвам на феновете, на които им се иска в поредицата да пишеше повече за миналото и израстването на Селена, в частност престоят ѝ в Гилдията на асасините (и не на последно място, отношенията ѝ със Сам).
Лично на мен... ми допадна. В интерес на истината, имах много високи очаквания, които не се оправдаха (защо трябваше да хвалите книгата толкова, Goodreads приятели?), но все пак ми изясни неща, които основната поредица не успя, поне не и през първите две книги. Това, което липсваше, беше тръпката от останалите части, тъй като финалът на тази предистория беше ясен още от самото начало.
“The Assassin’s Blade” започва с новината за убийството на двама от най-приближените асасини на Аробин Хамел. Селена и Сам са уж изпратени до Залива на черепа на мисия да вземат данък от заподозрения убиец, но всъщност се оказват участници в търговия с роби. Селена, очаквано, решава да тръгне на самоубийствена мисия да освободи робите и въвлича Сам в нея, откъдето се появиха наново и старите ми въпроси относно персонажа ѝ: все още се чудя защо, по дяволите, Аробин ѝ е дал титлата за най-добрия асасин на Адарлан (освен, очевидно, потеклото ѝ), след като тя постоянно се поддава на емоциите си и прави каквото ѝ скимне? Ако не друго, поне не мисля, че той би избрал някой толкова неконтролируем като нея. Примерно, в една от сцените, когато ходиха да огледат робите заедно с пиратите, Сам буквално трябваше да спира Селена, за да не си извади мечовете пред всички и да провали целия план.
Тъй като сме още на първата от петте новели, планът не се проваля или поне не напълно, като след прибирането в Рихтфолд Аробин решава да накаже Селена като я изпраща за месец при Тихите асасини в Червената пустиня, за да се научи на дисциплина. След една новела, която с нищо не допринася към сюжета (освен като справочник с бойни хватки за самозащита, предполагам) книгата действително става интересна – и до последно не можех да предскажа какво точно ще се случи с героите.
Хареса ми сюжетът на специално тази новела, както и обстановката в крепостта на Тихите асасини... които са нещо като ерилейски еквивалент на Шаолин. Не можах да разбера само какво точно накара Тихия господар (или както е най-уместно там да се преведе) да реши лично да тренира Селена толкова рано. Уж тя трябваше да се старае, да се докаже, че си струва времето му – а той я повика след като пое вината на Ансел след кражбата в Ксандрия. Или аз съм по-критична от господаря на ерилейския Шаолин или Селена въобще не беше близо до изпълняването на критериите му за доказване, примиреност, готовност за тренировките и тъй нататък. Да, Маас, ясно ми е, че Селена е супер специална, но хич не можах да се вържа на тази част. Прекалено е темпераментна, за да успее да се приобщи към Тихите асасини толкова рано. (Нищо, ще се направя, че не ме е издразнило, нищо...)
Последните две новели вече ми бяха истинско удоволствие за четене, било то и само от факта, че се развиват в Рихтфолд и с облачното си време и градска обстановка ми навяваха същата атмосфера, каквато имаше и в “Стъкленият трон” и “Среднощна корона”, които толкова много обичам.
Тук е мястото да спомена, че Дориан и Каол също имаха една съвсем мъничка поява в книгата и щях да се пръсна от щастие. (Идея си нямате колко ми липсват. Целия изминал месец съм чела само за тютюневи стачки и любовници немци и никакви принцове и прекрасни капитани на кралската стража.)
Любимото ми нещо не само в тези две новели, а в цялата книга, определено беше Аробин Хамел. Знам, че той не е за харесване, но авторката го изгради ужасно добре и го направи толкова въздействащ, че направо ми взе ума (bear with me, ще говоря много за него). Обожавам цялата му противоречивост – безспорно е най-противоречивия герой в цялата поредица – и как ме държа на ръба до последната страница. Дори и след това си остана противоречив и съм сигурна, че тепърва ще има голяма роля в сюжета на поредицата. Едновременно в него има нещо толкова студено и долно, но също и интелигентно, магнетично и привличащо, което не те оставя безразличен и загатва нещо много повече.
В предишното си ревю критикувах авторката, че дори не е намекнала дали Селена е социопат, докато всъщност Аробин е социопатът и именно неговите виждания и цялостното му възпитание върху нея я е направило такава, каквато е. Постоянно сменящите се нежност и тирания, манипулацията и удрянето в слабите места, а след това обсипването с внимание и грижи сякаш объркваха и уязвяваха мен също толкова, колкото и самата Селена. В отношенията му с нея имаше нещо ужасно смущаващо, сякаш близо до границата с перверзното, ако мога така да го нарека.
- Was it the King of the Assassins who spoke, or the father, or the lover who had never manifested himself?
С вникването в неговия характер най-накрая успях да си създам по-ясна картина за Селена и морала ѝ. Със сигурност вече ми е по-лесно да я разбера. Аробин я е отгледал по негов си начин, позволявал ѝ е да живее в разкош, да учи изящни изкуства наравно с тренировките и убийствата, да има избор кои оферти от клиенти да поеме и кои не. Същевременно тя е израснала заобиколена от насилие, принудена да приеме отнемането на животи като професия. Всичко това пък е съчетано с някакъв неин морален компас, останал от детството ѝ в Терасен и незасегнат от Аробин. Лесно е да се обясни защо моралът и разбиранията ѝ са толкова объркани. И, честно казано, обичам си я такава. Нямам търпение да видя как това ще се отрази на развитието ѝ като героиня в следващите книги.
Last but not least, Сам Кортланд. От началото на книгата на всички ни беше ясно, че накрая ще бъде убит и още със споменаването на сделката за убийството на Рурк Фаран всички знаехме, че нещата няма да отидат на добре, но... това по никакъв начин не ми попречи всячески да се постарая да го обикна. Което едновременно се случи и... не чак толкова. Преди да започна книгата, четох как според други читатели никой от останалите герои, с които Селена е имала връзка, не може да се мери със Сам, така че очаквах той да е... неземен. И със сигурност беше прекрасен и се отнасяше много добре със Селена, но... нещо ми липсваше. Може би защото на практика отсъстваше от голяма част от историята. А може би защото причината за възникването на връзката им ми се стори неубедителна. Поначало не ми хареса, че Сам “я е обичал тайно от години” – беше неоригинален избор за развитие на отношенията им. А Селена просто... се съгласи и, така и така е имала някакви чувства към него напоследък, защо да не се вземат... Не можах да ги усетя като двойка, не и с тези предпоставки. Не можеше ли и двамата да открият по време на самата книга, че имат симпатии един към друг? (Преди да съм прескочила на друга тема, от една страна ми е писнало да чета как всички герои в поредицата са млади и красиви, но същевременно нямам нищо против да си припомням всичките си любими актьори и модели. В случая, Сам определено пасва на Шайло Фернандес в Red Riding Hood.)
Въпреки всичко, не мога да отрека, че последния им ден заедно ми стопи сърцето. А моментът, в който Селена разбира, че Сам е убит от Фаран, ме разби. Беше умопомрачително добре написан и картината на тялото му върху масата в подземието със сигурност ще ме преследва със седмици.
- She knew the world still passed by, unaffected by the death of a young man, unaware that he’d ever existed and breathed and loved her. She hated the world for continuing on.
Нещото, което знаех предварително за тази книга, беше, че от нея ще се разбере кой всъщност е предал Селена. Очаквах този момент, надявах се, че авторката ще ме изненада, но... е, не успя. Успях да предскажа кой е предателят доста по-рано. Няма да давам никакви спойлери, но само ще спомена, че за мен беше проява на отвратителна дребнавост.
В крайна сметка се озоваваме там, откъдето започва “Стъкленият трон”. И, въпреки че, както вече казах, не е от толкова голяма важност за историята, “The Assassin’s Blade” ме накара да си дам сметка колко по-сложна и многослойна става поредицата. И колкото и да ме плаши този факт, все още не възнамерявам да спирам. Отивам да си изслушам Chaolaena плейлистата и до няколко дни ще подхвана “Огнената наследница”.
