Индекс
Среднощна корона | Сара Дж. Маас
- Повече за книгата:
- След тежки препятствия Селена Сардотиен печели конкурса за нова убийца на кралството. Но тя далеч не е лоялна към короната – Селена крие тайни дори и от най-близките си довереници.
Докато се преструва, че работи за принца, й предстои да бъде подложена на още страховити изпитания. Особено когато новата й задача би могла да застраши всичко, за което я е грижа. А на хоризонта се задават много по-опасни врагове – такива, които заплашват да унищожат целия й свят, и които със сигурност ще принудят Селена да направи избор.
Въпросът е на кого би могла да бъде лоялна една наемна убийца и за какво най-много би искала да се бори тя?
тема във форума
ревюто съдържа спойлери.
Завърших “Среднощна корона” в сряда и главата ми още е замаяна. Имам чувството, че с всяка следваща книга от поредицата чувствата ми към нея стават още по-смесени. Да. Ако трябва да опиша тази поредица с две думи, те ще са смесени чувства. Хареса ли ми? Ужасно много. Но в същото време не.
Най-важният критерий, по който оценявам дадена книга, е удоволствието, което съм изпитала, докато съм я чела. Което пък зависи от усещането ми дали действието се развива в правилна посока и редица други неща, свързани със сюжета и героите.
Представете си диаграма, в която удоволствието ми от книгата е обозначено с крива линия, която лъкатуши нагоре и надолу от начало до край. И така, през всичките 416 страници.
Това, което мога да кажа със сигурност е, че “Среднощна корона” беше в пъти по-добра от “Стъкленият трон”. В много отношения. Стилът беше много по-въздействащ, основните интриги – много по-добре изградени и преплетени, а сюжетът... да, все още съм замаяна.
Книгата ме изпълни с толкова много и противоречащи си чувства, толкова ме натовари емоционално, че се чувствам, сякаш съм прочела не една, а няколко книги. И отново, също като при предишната част, не знам откъде да започна. Затова ще използвам факта, че авторката е разделила книгата на две части, “Кралски шампион” и “Стрелата на кралицата”, като също разделя ревюто си на две.
Част първа: Каол и Селена ми съсипаха живота
Да започнем с това, че от първа книга чакам да видя Селена в същинско действие и щях да избухна от щастие, когато прочетох първа глава. Исках да видя каква е Селена, когато забрави хуманността си. Не, когато ѝ се налага да забрави хуманността си. Наречете ме ужасен човек, но малко се разочаровах, когато разбрах, че всъщност не убива поръчаните от краля хора в знак на тих бунт срещу него. В крайна сметка четем книга за най-добрият асасин на Адарлан за главна героиня. Така де, простих ѝ го, но продължих да се чудя къде е съответствието между титлата ѝ за най-добър наемен убиец и внезапно появилата ѝ се съвест, ако мога да я нарека така.
След това изгубих всякаква способност да се концентрирам върху който и да е аспект от книгата, защото един единствен превзе сърцето и живота ми.
Каол и Селена. Каол и Селена. Каол и Селена.
Както казах, когато завърших първа книга, нямах никакво търпение да видя как ще се разгърнат отношенията им. Очакванията ми бяха, че мистериите около краля, същността на Селена и магическите способности на Дориан ще се развият, докато на фона Селена и Каол тихо, неусетно и прекрасно се сближават още повече.
Изненадах се, че нещата при тях не се случват чак толкова бавно и неусетно, и то още от първа глава. И беше странно, защото това едновременно ме глождеше и ме изпълваше с въодушевление. Всеки път, когато имаха някакъв контакт един с друг, се разтапях, докато повдигах критично вежда.
- Но тогава едно топла силна ръка хвана нейната под масата. Тя се обърна и видя, че Каол я гледа. Усмихна се леко и тя осъзна, че той я разбира.
Едновременно безкрайно много ме радваше, че се сближават, но ме дразнеше колко очевидно го правеше авторката. Но май по-скоро ме радваше, защото връзката им правеше невероятни неща с мен. Последният път, когато си мислех с дни как определена двойка ми разбива сърцето, докато аз не спирам да я обожавам и да пищя екзалтирано “ОТП-ТО МИ Е ПЕРФЕКТНО”, беше в девети клас. Тази седмица изненадващо се превърнах в това, което бях в девети клас. Бях толкова неестествено жизнерадостна в продължение на, хм, около 40 часа, че всички около мен се зачудиха дали не дишам лепило, примерно.
- В този момент, докато гледаше Каол, след десет дълги години Селена осъзна, че е у дома.
Не мога да се сетя за нито един техен общ момент, който да не е накарал сърцето ми да се издува от обич, както бях казала в предишното си ревю. Всичко беше прекрасно изградено, макар и да се развиваше по-бързо, отколкото ми се искаше. Прегръдката им след завръщането от последната ѝ задача и “боже, Селена, вониш ужасно”. Четенето в стаята му вечер. Танцът им, когато трябваше и двамата да са на пост. Нощта, в която й помагаше да изчисти организма си от парализиращата отрова. Мислите ѝ за това, колко прекрасен човек е и трябва да има повече такива като него. И ясното съзнание, че не могат да са просто приятели, но трябва да се опитат да си останат такива, защото не са в позиция да се оставят на чувствата си без да се замислят за последствията.
- Пръстите ѝ се спуснаха надолу по врата му и преминаха по мускулите му все едно го притежават.
Мъничко се издразних от последствията след вечерята за рождения му ден. Отдавна мина времето, в което се радвах на любовни истории, които заемат толкова голяма част от живота на двамата герои, че и двамата изпадат в състояния, в които не могат да си представят живота без другия и са на път да захвърлят всичко за половинката си. DUH. И, съвсем за кратичко, Каол и Селена също имаха такъв момент, which got me like Алооо, нещата никога не работят така, осъзнайте се малко! (Ало-то беше задължителен елемент в изречението, jsyk.)
След което всичко се върна към някакъв ритъм. (No pun intended?) А аз отново, в продължение на още няколко странички, позволих съзнанието ми да бъде замъглено от щастието и от мъничките детайли, които Каол и Селена споменаваха като това, как беше целувал всеки белег по тялото й. Изтръпвам всеки път, като се сетя.
И тогава... разбрах защо Маас е бързала толкова с разгръщането на връзката им – за да ми разбие сърцето, разбира се.
Една част от мен се въргаля в собствената ми мъка и се надява, че ще си е струвало. Другата е чувала достатъчно спойлери, за да се опасява, че няма да е така. И съм най-ядосана, защото можеше отношенията им да се развиват още повече, да си имат повече доверие и връзката им да стане по-силна и прекрасна, но сега бе стъпкана, докато още беше мъничко стръкче надежда.
Част втора: историята е твърде напрегната, а аз съм твърде емоционално нестабилна
Хубавото на тази част беше, че най-накрая имах по-избистрен поглед върху историята. Лошото – че оттук нататък все едно бях на емоционално влакче на ужасите.
В началото споменах, че ми се искаше наистина да видя убиеца в Селена. Около двеста страници по-късно го видях и това наистина раздвижи атмосферата, но и ме остави с въпроси, на които май ще трябва сама да си отговоря.
Ситуацията е следната: бунтовническата групировка отвлича Каол, на Селена не ѝ пука защо и, напълно побесняла, отива при тях и ги избива, за да го спаси. Открива, че Каол има информация, че има заплаха за живота най-добрата ѝ приятелка, принцеса Нехемия, побеснява още повече и се връща в замъка, където намира Нехемия мъртва, след което побеснява още повече и прави опит да убие Каол. (Дориан, другото ми слънчице освен Каол, я спира с магическите си сили. Аз чета цялото това нещо в час по немски, треперя и се опитвам да не подсмърчам.)
Това ме накара да се запитам как наистина трябва да възприемам Селена. Под ревюто ми за първата книга Дийдра отвори дума за социопатия, затова се задълбах в мисли по темата. Не можах да определя дали авторката се опитва да ме излъже, че Селена може да е едновременно хладнокръвна убийца и обикновено момиче с морал, или иска да я направи възможно най-комплексна като психика. Все пак се опитах да се придържам към втората версия и единственото логично обяснение, до което можах да стигна, бе че Селена е биполярна? Особено като вземем предвид прещракванията и леденото спокойствие, която я обземаше преди убийство. (Другото, за което можах да се хвана, бе елфическата ѝ природа, но още знам твърде малко за елфите от света на Стъкленият трон, за да съм сигурна.) И ако Маас пак се опита да ми я пробута като относително нормално функционираща и изпитваща вина за убийствата си, I quit.
Но пък искам да вметна, че реакцията на Дориан и Каол от опита ѝ за убийство задоволи някаква моя скрита извратена нужда. Обожавам концепцията за влюбването в някой див и неопитомен; някой, за чиято дивост другия не си дава сметка.
След смъртта на Нехемия тонът на книгата се променя и атмосферата става по-тежка, а Селена тръгва да търси отговори, които се е надявала най-добрата ѝ приятелка да ѝ даде. Беше много интересно, ужасно интересно. Случиха се толкова много неща, разкриха се загадки и всичко се случи толкова бързо само в рамките на последната третина, че още не мога да осъзная какво точно се случи. Знам само, че тепърва ще става интересно, но твърде напрегнато, за да ми понесе.
Развръзката накрая беше ненормално добра. Не осъзнавах колко навързано е всичко, докато не се разкри накрая, въпреки че имах идея какво ще се случи.
През цялото време предполагах, че и самата Селена не знае, че е наследницата на Терасен, тъй като през цялото време се чудеше защо Елена е решила да й дава насоки и да не я оставя на мира. Но пък и аз на нейно място бих искала да си взема мъжа, да избягам от континента и да си живея живота без да се занимавам с издигане на паднали кралства, tbh.
Бонус част трета: fantasy genre, I failed you
Изчитайки последните петдесетина страници, промених мнението си за поредицата поне десет пъти. Няма спор, че тепърва става по-сложна и инересна, но май отново ще се окаже, че не е моята поредица. Типичен it’s-not-you-it’s-me случай. (Ключът беше в това да не се свързвам емоционално с героите, а аз точно това направих. Хе, ключът.)
Само в рамките на последните две глави плаках, както не съм плакала от много време. “Помни, че това няма значение за мен. Никога не е имало значение, когато става дума за теб. Пак бих избрала теб. Винаги ще избирам теб.” А когато си каза, че трябва да поеме по пътища, по които не може да го поведе със себе си, съвсем се сринах. Тогава наистина ми светна колко близки са ми станали Каол и Селена – ненужно близки – и колко много ме е грижа те да са добре (...и да не живеят на различни континенти), за да следя с удоволствие развитието на сюжетната линия с ключовете, армията на краля и случващото се във Вендлин. И ми е смешно как когато чета романтични книги, не мога да заобичам достатъчно основната двойка, а точно сега, с тази книга, когато трябва да се концентрирам върху фантастичната част, ми пука прекалено много за романтичната двойка.
Не знам дали ще продължа с трета книга. Може би ще погледна разказите-предистории, но първо ще си дам стабилна почивка и ще си изясня какво мисля за поредицата.
Уф. Ето затова чета основно самостоятелни издания.
Последната промяна е направена от Chocolate на Съб Яну 30, 2016 11:28 am; мнението е било променяно общо 1 път
. Все пак мисля че има някакво подобрение в писането, или аз съм се замечтала по железнозъбите...