Индекс
Graffiti Moon | Кат Кроули
- Повече за книгата:
- Луси Дервиш търси Сянката и Поета – мистериозни художници на графити, които са оставили своите творби из целия град. Тя е запленена от творчеството на Сянката, което сякаш ѝ говори нещата, които тя има нужда да чуе.
В последната вечер от гимназията Луси и приятелите ѝ се впускат в неочаквано приключение – тя е твърдо решена да намери Сянката; приятелките ѝ Джаз и Дейзи искат да намерят любовта; Ед и Лео се забъркват в опасна схема, за да изплатят свои дългове.
Последният, с когото Луси очаква да прекара нощта, е Ед – момчето, с което е имала единствената несполучлива среща в живота си. Ала когато Ед казва, че знае къде да открие Сянката, двамата се впускат в среднощно издирване по местата, където върху градските стени отеква разбитото сърце и желанието за бягство на Сянката.
Единственото, което Луси не успява да види, е точно пред очите ѝ.
линк към GR
За пръв път се срещнах с "Graffiti Moon" през март в една книжарница. Беше на първите маси до вратата с нови издания. Изгледах я скептично, след което я взех и също толкова скептично прочетох резюмето и си помислих "Джон Грийн, ти ли си?" (Така де, не тая лоши чувства към него. Само малко към книгите му и повтарящите се елементи в тях.) Смятайки, че става въпрос за най-обикновена тийн история, реших, че срещите ми с тази книга ще стигнат само дотам. Само че ми хрумна да я проверя в Goodreads и странното беше, че сред най-популярните ревюта нямаше нито един негативен отзив. Добре де, какво ще да е толкова специално в нея?
От чисто любопитство си я купих през май и ми стоя по шкафовете с месеци, докато миналата седмица не се реших да я започна, за да си запълня последното квадратче от читателското бинго. (И заради редицата положителни ревюта в българските книжни блогове.) Отгърнах първата страница с мисълта Хайде, Кат Кроули, докажи ми, че книгата ти е толкова специална и заслужава толкова много положителни отзиви.
Е... какво да кажа? Доказа ми го.
Думата, с която бих могла да опиша "Graffiti Moon" е именно специална. Защото наистина на пръв поглед е една съвсем стандартна YA история: момиче среща момче (е, за втори път, първата им среща е била безкрайно несполучлива) и им се налага да прекарат цяла вечер в обща компания, с която се опознават и достигат до определени прозрения. Нищо ново, am I right? Да, обаче Кат Кроули успява да я разкаже по един безумно мил и простичък начин, който не ме остави безразлична нито към сюжета, нито към героите, нито към нещата, които вълнуват самите тях. Книгата не е литературен шедьовър, но просто е... хубава. Позитивна, стопляща сърцето.
Както беше казала една позната, ако трябва да се даде едно определение на тази книга, то ще е изкуство. Героите се занимават с различни видове изкуство, което се отразява на характерите им. По тази причина усетих как още с първите страници се изпълвам с копнеж, с желание и аз да можех да бъда такава. Благородно завиждах на всички герои за артистичността, безграничността в съзнанието им, цветовете, които изпълваха мислите им. Смятам се по-скоро за наблюдател, отколкото като човек на изкуството и затова героите с техните графити, поезия, актьорска игра и стъклени фигури ме очароваха напълно. Освен че се занимаваха с изкуство, си говореха за изкуство и споменаваха в разговорите си имена на поети, художници и не само. Налагаше ми се от време на време да спирам и да проверявам в Гугъл за какво иде реч, когато споменаваха дадена картина, което обикновено ми разваля процеса на четене, но, oh well, все пак си обогатих общата култура. И си намерих няколко нови любими картини.
Другото нещо, с което мога да характеризирам героите, е как бяха олицетворение на... как да го кажа? На младостта. Въпреки че съм на същата възраст като тях, те ми показаха какво е да бъдеш млад, объркан, влюбен, свободен и жаден за нови приключения и за лудост. Или, както каза Лио в началото, "майната му на порастването".
"Everything is what it is & not some other thing", Angela Brennan, 2009
Нито един от персонажите не влизаше в пълния стереотип на стандартен герой от YA книга, а второстепенните герои бяха също толкова пълни с живот, колкото и главните. Луси ме накара да направя гримаса с "приятелките ми са готови за действие с къси рокли и умопомрачителен външен вид, а аз съм с тениска и дънки, които може и да съм носила цял ден" (ще умре ли някога тая тропа? Иначе на Кат Кроули ѝ е простено, тъй като книгата е издадена преди 5 години, когато известните съвременни тийн романи бяха има-няма няколкостотин по-малко от сега), но умът ѝ работи по съвсем различен начин; странна е, което някак приобщава хората към нея, а артистичността заема почти цялото пространство в главата ѝ. Джаз е, парадоскално, примерна бунтарка, готова за нови приключения и изненади, въпреки че е доказан екстрасенс (на мястото на Луси щях да превъртя, ако имах най-добра приятелка, която да ми предсказва неща. Свиква се, предполагам). Лио е човек на думите и много по-мила душичка, отколкото външният му вид загатва. Дейзи и Дилън не са толкова развити, но са двойката, която не се разбира, но се обичат много – като се замисля, приличат си с родителите на Луси.
Ед... в него ми беше най-мъчно да вникна, може би защото съм свикнала да свързвам начетеността (и, именно, четенето) с интелигентността и някак не ми се връзваше да е толкова умен и главите от негова гледна точка да се леят така, докато същевременно има проблем с възприятието (подобен беше случаят с Ливай във "Фенка"). Но пък не е ли той най-точния, най-изчистения образ на човек на изкуството (изцяло на изкуството, и в частност на изобразителното изкуство)? Докато може да има интелигентни хора, които не са артистични, но са хора на думите, науката и логиката, може да има и такива, които са изцяло хора на цветовете, визуалната представа и усещането. Честно казано, че очаквах именно в книга да ни се представи такъв тип герой и беше приятна изненада. И голям eye-opener.
- Харесва ми как говори. Странен е точно колкото трябва.
Развитието на сюжета беше до голяма степен предсказуемо, но, боже мой, колко ми беше приятно да чета и как не ми се искаше книгата да свършва. Отношенията между Ед и шефът му Бърт, Луси и нейният шеф и учител Ал, майката на Ед, семейството на Лио, връщането към стари спомени, периодичното включване от Джаз и Лио, щуротиите с Малкълм, ванът за бягство – влюбена съм във всяко едно нещо в книгата, историята на всеки един герой, всяка една глупост, която вършат през нощта, в която се развива действието на цялата книга. Как Луси и Ед се преоткриват като хора, тя пуска илюзията, в която се е вкопчила, за да открие, че реалността е по-хубава, а чрез това Ед намира посока и вяра в себе си.
"The Lovers", Rene Magritte, 1928
Стилът на писане беше прекрасен, а хуморът беше на почти всяка страница и мислех да напиша някой цитат, за да го докажа, но съм подчертала толкова много изречения, че не мога да си избера (някой да отбележи, че за пръв път подчертавам в книга! По собствена воля!), но да пробваме?
- Крещях сам на себе си: „Какво не ти е наред? Вземи се влюби в нея, загубеняко“.
- И на нея това не ѝ се струваше странно?
- Вътрешно. Вътрешно си крещях. Както и да е, така и не се влюбих в нея, затова предполагам, че частта от мозъка, която отговаря за любовта, не реагира на нарицателни като „загубеняк“.
- За твое добро се надявам, че никоя част от мозъка ти не реагира на „загубеняк“.
Единственото, което не успя истински да ми се хареса, беше поезията на Лио. Мислех, че е само от превода, но разгледах и оригинала и положението беше почти същото. Надявах се на повече метафори. Беше ми сравнително... буквална. Имаше добри попадения, но не успя да ме сграбчи и да ме стисне за гърлото, както например творчеството на Пабло Неруда може. (Не, Лио, не очаквам да си Пабло Неруда. Очаквах да ме удариш директно в сърцето. Нищо, на Джаз поезията ѝ хареса, така че всичко е наред.)
Нещо, което пък ми се стори странно, е че авторката, при адаптацията на книгата за американската публика, освен определени културни препратки (още се ядосвам от такива неща. Защо са им на американците удобни за тях културни препратки? На мен някой адаптира ли ми препратките в "Заразно глупава" и да ми смени Джон Кюсак с Асен Блатечки?), е нанесла и известни промени в историята – нищо драстично, което да промени сюжета. Но, доколкото разбрах, в австралийското издание е по-наблегнато на отношенията между родителите на Луси, а в американското – на отношенията на Луси и Ед със съответно Ал и Бърт и на несигурностите на Ед. Още по-странно ми е, че българският превод е върху американската адаптация, а не оригинала. Предполагам, че ако книгата ми залипсва по някое време, ще хвърля по-сериозен поглед на оригиналната версия. Но все пак препоръчвам българското издание. Прекрасно беше и текстът се четеше неусетно. (Трима мои приятели вече искат да я прочетат без дори да съм ги увещавала. А и тримата се занимават активно с рисуване. Случайност?)
В заключение, "Graffiti Moon" беше неочаквана приятна изненада. Беше пълна с пълнокръвни герои и с картини, поезия и стъклени фигури и показва какво се случва в главата на хората на изкуството – нещо, което винаги ми е било някак далечно. И дори да сте скептично настроени към историята, препоръчвам поне да я прелистите. Само внимавайте да не ви остави пръстите изцапани с боя от флакони.
Иначе и аз чета само положителни ревюта за нея. Една колежка я чете в момента, и също казва, че стилът и героите са много приятни за четене. Така че, ако ми скимне, ще си я изпрося от нея 