Индекс
Кралица на сенките | Сара Дж. Маас
- Повече за книгата:
- Кралицата се завърна.
Всички, които Селена Сардотиен обича, са й отнети. Но тя най-накрая се завръща в империята – за да получи своето отмъщение, за да спаси някога славното си кралство и за да се изправи лице в лице със сенките на миналото си… Тя е приела да бъде Елин Галантиус, кралица на Терасен. Но, за да си върне трона, трябва да се бори.
За братовчед си – воин, готов да умре за нея. За приятеля си – млад мъж, заточен в чудовищен затвор. И за своя народ – поробен от жесток крал и въпреки това очакващ триумфалното завръщане на изгубената си кралица.
След дълга борба с разпилените ми мисли около тази книга, най-накрая успях да се завърна – надявам се, достатъчно ядосана, за да напиша ревю.
Както може би вече сте усетили от предишните ми ревюта през годината, отношенията ми с поредицата “Стъкленият трон” са сложни. Докато първата книга ми беше просто приятна, наистина се влюбих във втората (докато успях и много, много да се вбеся от нея) и третата ми дойде като удар с мокър парцал. Очаквах четвъртата, “Кралица на сенките”, да направи същото като третата, но... абе, беше малко по-добре.
Така и не написах ревю на “Огнената наследница”, защото, едно на ръка, че бях твърде salty, за да си събера мислите, и второ, не мисля, че имах върху какво толкова да пиша. В третата част на поредицата Маас просто отнема всичко, което правеше първите две части хубави за мен – отношенията на Селена с Дориан и Каол, бързото развитие на действието, цялостната атмосфера, която дворецът и Рихтфолд носеха. Случващото се в тази част така и не можа да ме развълнува, както се случи през първите две книги, а колкото до новите ѝ герои... meh. Като изключим Манон, започнах да се замислям дали Маас не си е изгубила способността да създава магнетични и лесни за обикване персонажи. И да пише вълнуващи моменти – честно, към сегашен момент поне половината от третата книга ми се губи.
Затова “Кралица на сенките” ми надвиши очакванията – отново се върнах в Рихтфолд, действието отново се забърза, любимите ми герои отново бяха на фокус и бяха заедно на едно място, имаше няколко епични сцени, които бяха истинско удоволствие за четене. Два определени момента, свързани с разрушаване и срутвания (не спойлвам, не спойлвам), бяха толкова добре написани, че ми се искаше да продължат по-дълго. Бяха представени нови героини (или по-скоро бих казала преоткривани), чиито истории беше удоволствие да проследя – особено се привързах към Елида, Манон и Астерин (как е възможно две вещици и на пръв поглед невзрачна слугиня да бъдат такива душички?). Любимото ми нещо е посоката на цялостния сюжет – въпреки че се разкриха доста от загадките, той си остана все така заплетен и интригуващ.
Само че, общо взето, с този абзац се изчерпват всички хубави неща, които мога да кажа за тази книга.
Защото въпреки факта, че поредицата “Стъкленият трон” е стабилна като YA фентъзи и това продължава да я прави толкова вълнуваща и развлекателна, поне за мен, то от гледна точка на герои, тя отдавна е станала литературна манджа с грозде.
Като започнем с това, което ме ядосваше толкова дълго време, че вече нямам сили да се занимавам: Каол и
(И появата на Несрин. Харесвам Несрин. Но е толкова очеизвадно, че е просто сложена там с единствената цел Каол да не остане без гадже. И как “ами, нея през цялото време я е имало, даже отпреди да се появи
Разбирате ли, аз наистина подкрепям цялостната идея да превъзмогнеш някого, защото вече не си същия човек, който си бил преди. Само че Каол имаше толкова голяма роля в изграждането на това, което е
И то за сметка на какво... Чак не ми се говори.
Това не значи, че няма да говоря, де.
Не мога, ама наистина не мога да разбера как толкова много хора се вързаха на акъла на авторката и обикнаха отношенията на
Може би трябва да започна оттам, че никога не съм харесвала Роуан. От самото начало се държеше като пълен дръвник и даже ~~~трагичното му минало не можа да го оправдае пред мен и целия опит на Маас да осъществи “enemies to friends to lovers” сценария с него и
Да не забравяме и споменаванията какъв алфа мъжкар е – пък и как да се забравят, след като са във всяка глава – което може и да ме отблъсква най-много в Роуан от всичко друго. Не знам откъде дойде тоя фетиш на авторката, но ми писна на всяка втора страница да чета колко е МЪЖЕСТВЕН Роуан, каква МОЩ излъчва, каква СИЛА... Ясно, ясно, произвежда тестостерон. Не ни трябва постоянно напомняне.
Та, така де. Не харесвам връзката между тях двамата, не им усещам химията, но пък и няма как, щом не харесвам поне единия от героите.
Пък и към сегашен момент май не харесвам нито един от двамата.
Отне ми известно време да си дам сметка защо Селена ми беше симпатична, а в Елин намирам нещо дразнещо и мисля, че всичко идва от ролята ѝ в цялостната картина на сюжета и как характерът ѝ стои на фона. В първите две книги тя беше просто един асасин, вдигнал тих (или не чак толкова) бунт срещу системата, самичка в целта си и омразата си към краля и това, в което той е превърнал света ѝ – и тогава надменността и цинизма ѝ бяха съвсем нормални и на място; беше още един начин, по който да излива вътрешния си гняв. Сега, когато ролята ѝ става значителна, бъдещето на континента зависи едва ли не изцяло от нея и тя го осъзнава, изведнъж държанието ѝ ми се струва твърде арогантно. Сега, когато действията ѝ имат по-глобални последици, които не засягат само нея, а тя продължава да прави каквото ѝ скимне, както е правила винаги, почва да ми идва в повече. А фактът, че всички мъжки герои около нея само ѝ се кланят за това, възхищават се колко е силна и борбена and all that shiz и ѝ играят по свирката, не помага. (Ей затова толкова много ги обичах с Каол. Той никога не ѝ се връзваше на глупостите.) Едион особено ми падна доста в очите. Очаквах от него да прави нещо друго, освен да я боготвори.
И... последното ми оплакване е във връзка с Аробин. Обожавам Аробин. Обожавам го, защото е долен и непредсказуем и е единствения герой от поредицата, който намирам за наистина плашещ и винаги ме държи на ръба – повече дори от Майев и Лоркан и всичките там владеещи магия и демонични сили герои. Имам чувството, че би могъл да има голяма ключова роля в сюжета и можеше да извади още много, много козове и да обърка животите на останалите герои още повече, но авторката реши да остави всичкия му потенциал неизползван. И ме е яд за този потенциал. Очаквах много повече.
Към сегашен момент, когато наближавам края на ревюто, вече дори не съм ядосана. Просто съм... уморена. В крайна сметка мисля, че Маас наистина отне всичко, което преди правеше поредицата толкова поглъщаща за мен. И макар сега тя да е много по-сложна и многослойна и с много повече главни герои, вече я няма онази сантиментална нотка, която правеше “Стъкленият трон” и “Среднощна корона” толкова близки до сърцето ми. Бих прочела останалите две продължения, но определено не с предишното желание и то единствено, за да получа чувство за завършеност.
Но първо определено ще си почина няколко месеца и сигурно ще изчакам до догодина за превода. Защото съм наииистина уморена от нещата, които SJM върши с героите си.
TL;DR: Поредицата може още да е вълнуваща и пълна с интриги, обаче имам чувството, че героите вече са съвсем изкривени и не мога да обичам поредицата, ако те не са ми близки. Here, I said it. Мъча се от три страници да го обясня, а то стана в три реда.
